Стив Мартини - Класацията

— Погледни натам — махна с ръка на северозапад Джак. — Това е крепостта Ел Моро. Пази пристанището.

Аби съзря очертанията на древни крепостни стени, каменни кули и парапети.

— Искам да я видя — каза тя.

— После — рече Джак. — Първо да хапнем нещо. Обичаш ли мексиканска кухня?

Под хълма имаше малко ресторантче и Джак и Аби се настаниха на терасата. Поръчаха си по една маргарита и вечеря и се заслушаха в латиноамериканските ритми, долитащи от джубокса. По стените имаше фрески в нежно розово и ярко зелено — цветовете на Карибите. Парченцата пилешко и говеждо цвърчаха апетитно в металните тиганчета, Джак и Аби ги увиваха в тортили с размера на мексиканска шапка и разговаряха за книгата.

От издателството бяха снимали Джак за задната корица и за рекламната кампания. Бяха наели и голяма рекламна фирма за телевизионните му изяви. Оуенс и Бертоли искаха той да е добре подготвен за медиите. Аби се притесняваше, че трябва да го пусне сам в Ню Йорк. Но тя трябваше да пише, а и рано или късно щеше да се наложи да му се довери.

— За какво ще говориш на интервюто? — попита тя.

— За моята книга — ухили се той. — Затова как съм я на писал.

— И как стана това?

— Много внимателно. Разбирате ли, тя просто се изля от сърцето ми. Всяка буква и запетайка.

— И колко време продължи този процес? — Аби предполагаше, че въпросите ще бъдат все от този тип.

Джак се замисли за миг.

— Пет месеца.

— Повече — поклати глава Аби.

— Седем месеца.

— Още.

— На камък ли я дълба? — възкликна Джак.

— Хубавата книга иска време — заяви важно Аби. — Като хубавото вино. — Ако се съдеше по ръкописа му, Джак сигурно ги бълваше по една на месец.

— Колко време ти отне? — попита сериозно той.

— Две години.

Той подсвирна тихичко.

— Толкова ми трябваха да уловя верния тон, да изградя характерите, да мотивирам действията им. Измислянето на вярната формула изисква време. Ако искаш да е убедителна.

— Как тогава ще напишеш следващата за една година? — попита недоверчиво той.

— Като се скъсам от работа. Успей или умри, така е при нас. Или издателите въобще не те искат, или искат от теб по една книга всяка година. Или дори по-скоро. Смята се, че могат да накарат читателите да привикнат към теб, както се привиква към цигарите — обясни тя.

— Е, читателите поне не хващат рак — усмихна се примирително Джак.

— Не съм убедена — възкликна тя. — Никой не прави рентгенова снимка на интелектуалното им развитие.

— Значи свърши книгата за две години?

— Всъщност я написах за осем месеца. Следващите шестнайсет я пренаписвах и преработвах. — По-точно би било да се каже окастрях, помисли си тя. — Всеки може да пише.

Въпросът е можеш ли да пренапишеш готовата книга. И когато го направиш, дали е било за добро или за лошо?

— Какво искаш да кажеш? — Джак явно не я разбра.

— Как да ти обясня? Като при музиката е, само че тук не се вслушваш в мелодията. По-скоро в интонацията, в ритъма на прозата. Доброто писане изисква добро ухо. Ако не си музикален, просто се откажи.

Джак я изгледа втренчено. Да не би да искаше да му каже нещо?

— Това е много мъдро — заяви той, извади химикалка от джоба си и си го записа на салфетката.

— И какво друго ще споделиш с огромната телевизионна аудитория? — продължи сериозно тя.

— Ти ми кажи.

— Можеш да поговориш за това как си си изкарвал хляба, докато си писал книгата. Хората обикновено се интересуват от такива неща.

— Аха, гладуващият писател — сви рамене Джак. — За съжаление не ми се наложи да работя.

— Богатство от независим източник, така ли?

— Богатство не, независимост да.

— Бил си в армията, нали? Разкажи им за това. Не забравяй, че си звезда. Опра умира за теб. Светът иска да разбере какво закусваш.

— Че какво се прави в армията? — учуди се Джак. — Изпълняваш заповеди, това е. Аз бях в морската пехота. Обучавах разни младоци как да станат мъже.

— Измисли нещо, което да звучи по-добре. Офицер за специални поръчения например. Трябва да продадеш себе си, за да продадеш и книгата — обясни тя.

Той отдаде чест с пълна уста. Заповедта бе приета.

— Нещо интересно? Някакви приключения? — продължи Аби. — Какво си правил, преди морската пехота?

— Какво е това? Кръстосан разпит ли? — възнегодува Джак.

— Не, работа. За това си нает. Казвай сега. Какво си пра вил, преди да идеш в армията?

— Карах лодка.

— Като тия по Мисисипи ли? Не бъди толкова тайнствен.

Хората искат да знаят.