Стив Мартини - Класацията

Телефонът иззвъня веднъж и Залцман грабна слушалката. Седеше на ръба на леглото. Сакът му стоеше пълен край леглото, готов за път. Нямаше намерение да остава в Сиатъл, освен ако не се налага.

— Ало?

— Ти ли си? — Беше гласът на Дженрико.

— Да.

— В коя стая си?

— Няма значение. Ще се срещнем долу, в бара, след пет минути. — Не можеше да се довери на Джоуи достатъчно, за да остане насаме с него. Беше донесъл двете хилядарки, но смяташе да ги остави в стаята си, докато не види какво е донесъл.

Слезе с асансьора. Дженрико стоеше прав край бара. Беше с потник и мръсни скъсани джинси. От задния му джоб се показваше краят на оръфан кожен портфейл. На верижка, закачена за колана, висеше връзка ключове. Би могъл да мине за колоездач, ако не беше толкова мръсен.

— Хей, Залцман!

— Не викай — сряза го Залцман. Очакваше да види папка или голям плик, нещо, което би побрало ръкопис.

— Къде е?

— Кое?

— Ръкописът. Защо според теб долетях дотук? За да изпием по чашка ли?

— При мен е. Донесе ли парите?

— Не се безпокой за парите. Къде е?

Джоуи бръкна в един от големите джобове отпред на крачолите си и извади сгънат лист. Беше влажен от пот.

— Какво, по дяволите, е това?

— Част от ръкописа.

Залцман се озърна, за да намери подходящо място далеч от бара и любопитните погледи. Видя една свободна маса и се запъти към нея. Джоуи го последва. Седнаха и Залцман разгъна листа.

— И така, какво е това?

— Първата страница — отговори Джоуи.

— Виждам. Къде е останалото?

— Вън.

Беше му дал първата страница на роман, под чието заглавие беше написано името Гейбъл Купър.

— Погледни от другата страна — каза Джоуи.

Залцман обърна листа. Беше бланка:

Имената на съдружниците бяха изписани долу, в лявото поле, с малки букви.

— Е? — подкани Залцман.

— Каквото ти казах. Твоят човек не е написал книгата.

Иначе нямаше да е на гърба на тези бланки.

— Всеки може да го е написал. Една страница. Това не значи нищо. Защо не донесе целия?

Преди Джоуи да успее да отговори, се появи сервитьорката.

— Да ви донеса ли нещо за пиене?

— Бира — каза Джоуи.

— Не. Няма да останем тук. — Залцман се надигна, а сервитьорката се отдалечи.

— Има още шестстотин страници на такива бланки — каза Джоуи. — По някои има ръкописни бележки. Както ти казах, ако не искаш да го погледнеш, ще го занеса на списанието.

Това накара Залцман да спре. Все пак беше дошъл чак дотук.

— Защо, по дяволите, не го донесе?

— Къде са парите?

— Ще ти платя.

— Да, добре. С чек по пощата. Вече видях този номер, забрави ли? Или в брой, или няма да видиш нищо.

Залцман бръкна в джоба си, извади двеста долара и ги хвърли на масата.

— Останалите са тук, в хотела. Преди да ти дам каквото и да било обаче, искам да видя какво си донесъл.

Джоуи стана, мушна двете банкноти в джоба си и тръгна към изхода. Залцман го последва. Когато излязоха на улицата, Джоуи се обърна и каза:

— Чакай ме тук.

Дженрико прекоси паркинга и стигна до очукан пикап. Залцман го видя как се промуши между него и паркиралата съвсем близо кола. Не успя да отвори вратата. Шофьорът все още беше там — беше се навел над отворения багажник.

Джоуи изкрещя нещо. Доколкото Залцман успя да чуе, приличаше на „о, говедо“. Останалото не чу. Шофьорът продължаваше да стои наведен над багажника на колата.

След секунда пред входа на хотела спря микробус от летището и скри паркинга. От него започнаха да слизат хора и Залцман реши да се отдръпне, за да вижда какво прави Джоуи.

Нещо прикова погледа му. От микробуса слезе наистина хубаво маце, със суперкъса пола, фантастични бедра и всичко останало. Залцман помнеше, че стюардесите се обличаха така в златните години, когато сексуалната революция беше в разгара си, преди активистите й да остареят и да обявят всичко по-късо от коляното за неблагоприятна работна среда. Шофьорът взе багажа на момичето. Залцман тръгна към микробуса и се наслади на гледката отзад. Не отдели очи, докато прелестното същество се изкачваше по стълбите и влезе във фоайето.

Къде, по дяволите, се бавеше Дженрико? Залцман заобиколи микробуса. Пикапът все още беше на мястото си. Другата кола я нямаше. Вратата на пикапа беше широко отворена, но от Джоуи нямаше и следа. Залцман тръгна през паркинга. Стигна до пикапа, но Джоуи не бе в кабината, както предполагаше в началото. Беше изчезнал.