Стив Мартини - Класацията

Полицаят поклати глава.

— Лейтенантът ще дойде всеки момент.

Сержантът се върна и доведе висок мъж в сив костюм, слаб, с копринена коса. Напомняше й на кинозвезда, макар и да не беше сигурна на коя точно. По слепоочията имаше сиви кичури, а усмивката му беше дяволска. „Целувката на жената паяк“.

— Аз съм лейтенант Лутър Санфилипо. — Говореше с лек испански акцент. — Вие коя сте? — Погледна я.

— Аби Чандлис. Живея тук.

— Разбира се. — Вдигна лентата и Аби мина отдолу. Един снимачен екип от местната телевизионна станция вече бе научил за случилото се. Насочиха камерата към нея, репортерът започна да крещи нещо, което Аби не чуваше, защото беше далеч — някакво ченге ги задържаше назад.

— Ще ми кажете ли какво се е случило?

Полицаят не обърна внимание на въпроса й.

— Махни тези хора от тревата — каза той на младия полицай. — Няма нужда да изпотъпчат градината на мисис Чандлис, нали? — Усмихна й се и направиха още няколко крачки напред.

— Кажете ми, какво е станало? — настоя тя.

Отдалечиха се достатъчно, за да не могат хората от телевизията да ги чуят, и спряха на алеята, разделяща на две моравата пред къщата.

— Сама ли живеете? — попита лейтенантът.

— Една приятелка е при мен временно.

Ченгетата се спогледаха.

— Какво е станало? Тереза добре ли е?

— Тереза? — каза Санфилипо.

— Тереза Дженрико.

— Тя ли е приятелката, която живее с вас?

— Кажете ми какво е станало!

— Можете ли да опишете мисис Дженрико?

— Ще ми кажете ли какво става тук?

— Помолих ви да я опишете. Толкова е просто.

— Един и шейсет. Черна коса до раменете.

Полицаят направи болезнена гримаса.

— Имаме ли снимка? — попита той един от подчинените си.

Разменяха погледи, свиваха рамене — универсалната реакция на всички ченгета пред неизвестното.

— Направете. — Санфилипо изщрака с пръсти няколко пъти и Аби осъзна на кого й прилича. Запомнящият се лик на покойния Раул Хулия. Висок, мургав, екзотичен, с вечната енигматична полуусмивка.

Няколко секунди останаха неловко смълчани — Аби, Санфилипо и хората му.

— Мога ли да попитам къде бяхте?

— Пътувах — отговори Аби.

— По състоянието на къщата ви личи, че ви е нямало. По работа или за удоволствие?

— Какво е това за състоянието на къщата ми?

— Моля ви, просто отговаряйте на въпросите ми.

— По работа. — Подаде му последната си визитна картичка.

Той я прочете и повдигна вежди.

— Какво право практикувате?

— Предимно търговско. Фалити и малко семейни отношения. Какво общо има това с…

— Не се занимавате с наказателно право, така ли?

— Не.

— Нямате ли клиенти, които биха могли да опустошат къщата ви?

— Това ли се е случило?

В очите му прочете нещо като потвърждение, но не съвсем.

— Мога ли да попитам за целта на пътуването ви?

— Не, не можете.

— А може би ще ми кажете къде ви отведе работата ви?

— В Лос Анджелис и Ню Йорк.

— Колко време отсъствахте?

Преди да успее да отговори, един униформен полицай прекъсна Санфилипо, като му подаде две снимки, направени с полароид.

— Време беше. Дай да видя. — Разгледа снимките, сякаш за да реши коя, и поклати мрачно глава.

— Трудно е — каза той и реши. — Гледката не е приятна. Може би трябва да се подготвите.

Задържа снимките близо до гърдите си, както играч на покер държи картите. Аби се напрегна.

— Познавате ли тази жена? — Най-накрая й подаде снимката, която държеше в дясната си ръка.

За момент очите й отказаха да фокусират изображението, насочиха се над него, към полицая и колегите му, които се виждаха отзад.

— Моля ви — настоя Санфилипо. Когато най-накрая погледна, й се стори нереално. Синкавосива кожа, изцъклени очи. Лицето беше отекло, езикът се показваше между устните, които бяха прехапани на едно място. Не можеше да се опише с думи. „Гротескно“ беше слаб израз. Имаше нещо в очите, красивите очи на Тереза…

— О, боже! — Аби се свлече и едно от ченгетата я подкрепи. Задъхваше се, мъчеше се да напълни дробовете си с въз дух, задаваше единственият възможен въпрос: — Какво се е случило?

— Може би нещастен случай — отвърна Санфилипо. — Донесете стол.

Коленете, на Аби омекнаха. Залитна, но не падна. Лейтенантът я улови за лакътя. Стегна се.

— Вече съм добре.

Санфилипо повтори нареждането си да донесат един от плетените столове от верандата.

— Не. Искам да я видя — настоя Аби.

— Не е дошло времето — каза полицаят. — Нужно е да знам заради идентифицирането. Това ли е приятелката ви?