Стив Мартини - Класацията

Беше се облякла специално за срещата с Кътлър. Сивият вълнен костюм, който бе носила в Ню Йорк, с подходящи обувки — това бе всичко, останало от дрехите й, след като Джоуи ги бе съборил на пода и ги бе залял с белина и оцет. Тръгна по дългия коридор към кабинета си. Зърна няколко вдигнати глави, погледи, изразяващи състрадание. Никой обаче не се надигна да й каже и дума. Сякаш беше чумава. Насилствената смърт се отразява на хората по странен начин.

Едва когато мина през малката преграда пред кабинета си, осъзна, че Марла, стажантката, която изпълняваше функциите на нейна секретарка, не е на мястото си. Надяваше се да е там, за да й помогне да се върне към деловия живот.

Запали лампата и влезе в кабинета си. Когато тръгна към Ню Йорк, бе оставила върху бюрото си папки и документи. Чекмеджето за входящата кореспонденция беше препълнено. Сега беше празно, а плотът на бюрото й беше избърсан от прах, чист.

Излезе вън, в преградата на Марла. И тук нещата не бяха както преди. Бюрото беше по-чисто дори от нейното. Въртележката с получените по телефона съобщения беше на полицата над бюрото на Марла. В отделението на Аби имаше само един-единствен розов плик, на който бе написано „Лично“. Отвори го и видя малко листче:

„Обади ми се на този номер. Важно е.“

Беше от Джак Джърмейн, с дата отпреди два дни. Още по-смущаващ беше фактът, че номерът започваше с код 206 — значи Джак беше в Сиатъл. Вече я следваше по петите, навлизаше все по-дълбоко в живота й. Щеше да му се обади на всяка цена, за да му каже какво мисли. Погледна часовника си. Един и четирийсет и пет. Най-добре веднага. Влезе в кабинета си и набра номера.

Обади й се телефонистката на „Четирите сезона“ — един от скъпите хотели в центъра. Едно беше ясно — Джак не се колебаеше да харчи. Зачуди се дали харчи нейни пари — някакъв аванс, измъкнат от Карла.

— Търся мистър Джак Джърмейн. Струва ми се, че е отседнал при вас.

— Един момент, моля. Ще ви свържа.

Джак вдигна слушалката на второто позвъняване.

— Ало?

— Какво правиш тук? — Аби нямаше намерение да си губи времето с учтивости.

— Прочетох за приятелката ти. Във вестника. Споменаваше се и твоето име. Добре ли си?

— Добре съм. — Не й се искаше да говори за смъртта на Тереза. Не и с Джак. Беше му ядосана, задето я беше проследил. — Попитах те какво правиш тук.

— Предполагам, че моментът е лош, но се налага да поговорим — каза Джак.

— Толкова спешно, че трябваше да дойдеш в Сиатъл?

— Нещата се промениха — каза той.

— Така ли?

— Чака ни работа.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид продължението. Карла ми се обади вечерта, след като ти замина от Ню Йорк. Задвижила е цялата си придворна преса. Искаше да говорим за следващата книга от поредицата.

— Каква поредица?

— Решили са, че смятам да напиша поредица със същите герои.

— Кой им е дал основание да решат такова нещо?

— Мислех, че ти — отвърна Джак.

— Не съм аз.

— Е, не съм и аз. Така или иначе, очакват отговор.

Карла и Бертоли стояха зад това, Аби беше сигурна. Бе го доловила още при първата среща. Единият, а може би и двамата бяха маниаци на тема контрол. Предполагаше, че е Карла Оуенс. Нямаше да мине много време, и щяха да започнат да отхвърлят сюжетни линии, да диктуват свои собствени епизоди и така нататък, докато я превърнат в писател фантом, скрит зад името и лицето на Джак.

— Обади й се и й кажи, че няма да го направиш.

— Каква причина да изтъкна?

— Не знам. Творческа. Кажи й, че не си възнамерявал да пишеш поредица. Така посланието на книгата девалвира.

— Тази книга съдържа послание? Изглежда, не съм го схванал — каза Джак.

— Няма значение. Просто й кажи, че няма да го направиш, и толкова.

— Преди това искам да чуеш и останалото.

— Какво останало?

— Имаш ли калкулатор?

— Защо?

— Споменаха, че ще удвоят сумата за втората книга.

— Какво искаш да кажеш?

— Шест милиона само за правата за книгата.

— Шегуваш ли се?

— Не, не се шегувам. Ще задържим правата за филмира не и за издаване в чужбина. За това можем да получим още шест.

— Ние!?

— Добре де. Ти. Само че искат отговор от мен, колкото е възможно по-бързо. Карла не ме оставя да спя. През последните двайсет и четири часа се обади три пъти. Веднъж посреднощ. Тази жена е побъркана. Трябвало да отговори на Алекс. Не можел да чака цяла вечност. Налагало се да го направим, за да сложим стръвта на куката.

— Бертоли е евнух — каза Аби. — Единствената кука, за която трябва да мислим, е тази, която Карла се опитва да закачи на носа ти. Той ще направи това, което му каже тя.