Стив Мартини - Класацията

— Не си само ти. — Това трябваше да улесни положението.

— Разбирам. — Каза го, макар и да не беше наясно защо.

— Знам какво си мислиш.

Всъщност нямаше никакво понятие. Аби седеше на стола усмихната. Кътлър смяташе, че е от шока. Аби си мислеше, че ако беше изчакал още два дни, щеше да получи уведомлението й, че напуска, и без да устройва подобен разговор.

— Питаш се „защо аз“, нали? — продължи Кътлър. — Няма нищо лично. Просто заемаше едно от местата, засегнати от преструктурирането.

Беше готов да отговаря на въпроси, които дори не е задала. Несъмнено го бяха обучавали как да прави това.

— Искам да знаеш, че преди да направим съкращенията, разгледахме всички възможности. Съжалявам, но във фирмата ни няма възможности за работа на непълен работен ден. Помислихме и за това, но подобно нещо просто не се побира в плановете ни. Няма възможност и за някакво намаление.

Тя го изгледа с любопитство.

— Имах предвид намалена заплата.

Аби понечи да му каже, че не би се съгласила на подобно нещо. Той я изпревари:

— Нито пък можем да забавим изпълнението на това решение.

Не беше искала абсолютно нищо. Всъщност наслаждаваше се на неудобството, което той изпитваше, и се чудеше защо най-накрая не млъкне.

— Мога ли да попитам как се преструктурира фирмата? — каза тя.

— Това е конфиденциално, поне засега. Би било по-лесно, ако сама подадеш оставка.

Аби го изгледа.

— По-лесно за кого? — Знаеше какво цели: да я лиши от правото да получава помощи за безработни. Ако напуснеше сама, фирмата нямаше да плаща.

— Това ще изглежда по-добре в биографията ти — каза Кътлър. — Готови сме да ти дадем писмо с отлични препоръки.

— Искате да кажете, че ако не напусна сама, няма да ми дадете такова, така ли?

— Не съм казал подобно нещо.

Аби почувства прилив на енергия. Този глупак разговаряше с жена, струваща шест милиона долара, и нямаше представа за това. Нямаше намерение да му каже. Замисли се пак, погледна го и каза:

— Защо не? — Щеше да напусне просто така.

Кътлър вдигна рязко очи, с израз на човек, който не е схванал нещо. Никой не напускаше толкова лесно.

Аби се зачуди какво ли ще правят съдружниците със заплатата й. Несъмнено щяха да си я разделят във вид на премии.

— Искам да се сбогувам с Марла.

Най-накрая нещо, което можеше да й откаже.

— Не е възможно. — Сега се чувстваше по-сигурен в себе си.

— Защо?

— Мисис Еванс напусна миналата седмица. — Каза го почти с усмивка.

Марла Еванс имаше две деца и ипотека. Без предупреждение, без никакви церемонии, бяха изчакали Аби да замине и я бяха уволнили. Зачуди се защо Морган не й бе казал. След това й хрумна — може би самият той беше в черния списък. Как обаче биха могли да уволнят съдружник?

— Тогава искам да се сбогувам с мистър Спенсър.

— Не е тук — каза Кътлър. — Сега, след като решението вече е взето, бихме предпочели да събереш нещата си и да на пуснеш сградата бързо. Да кажем до един час.

Това бе едно от правилата, измислени от консултантите. Не ти трябва изританият от работа да се навърта наоколо и да трови водата на трудовите рибки.

— Можем да ти осигурим помощ, ако имаш нужда.

Аби го погледна.

— Да изчистиш бюрото си. — Сякаш се опитваше да пред извика спор, някаква нормална реакция, гняв. Нямаше да му достави това удоволствие.

— Няма да е необходимо. — Вместо гняв, му предложи усмивка. — И искам да ти благодаря.

Кътлър се поколеба, но не можа да се въздържи:

— За какво?

— За това, че си такова говедо. Това винаги улеснява нещата. — Аби стана и тръгна към вратата. Нямаше извинения.

Никакви съжалявам, „но нямаше друг начин“, никакви оправдания или причини. Просто: „Вземи си нещата и изчезни след час.“ Съвременен американски бизнес етикет.

Кътлър беше правил същото три пъти през последните два дни, но и трите пъти бе забивал поглед в документите пред себе си, преди изританият да стигне до вратата. Сега изчака Аби да излезе и да затвори след себе си. Може би се чудеше дали не е превъртяла и дали няма да се върне примерно с пистолет. Когато мина покрай бюрото на Марша, секретарката вдигна глава.

— О… Трябва да те помоля да ми оставиш ключовете си от кантората.

Аби бръкна в чантата си и извади връзката с ключове. Докато ги вадеше от халката, счупи нокът. Беше по-ядосана, отколкото изглеждаше. Хвърли двата ключа на бюрото.

— И пропуска за паркинга.

— Платила съм го до края на месеца — каза Аби. — Смятам да го запазя дотогава.