Стив Мартини - Класацията

Полицаите бяха оставили жълтата преградна лента — знак на добра воля, за да я предпазят от любопитните. Независимо от нея обаче Аби видя няколко съседи да се разхождат отпред и да надничат към къщата, където е била убита онази жена. След час осъзна, че повече няма да може да живее тук.

Следобед дойде човекът, когото бе наела да закове с дъски двата прозореца отзад. Джоуи ги беше счупил. Полицаите не бяха успели да намерят отпечатъците му, но за нея те бяха навсякъде в къщата. Вонята му се носеше из стаите. Не беше привърженик на смъртното наказание, но за Джоуи бе готова да направи изключение. Безболезнената отровна инжекция й се струваше твърде хуманна като метод за екзекуция.

Чуваше как работникът забива пирони в шперплата, за да предпази къщата от прищевките на времето. Отново валеше, сякаш за да задълбочи още повече меланхолията й.

Късно сутринта Морган трябваше да се върне на работа. Сега беше сама в къщата. Работникът свърши. Тя се зае да прибира в картонени кутии нещата, които можеше да възстанови. Останалото натъпка в найлонови чували, които изнесе на тротоара. Получи се солидна купчина.

Морган бе открил телефонния апарат и го бе свързал отново, така че да работи. Полицаите бяха взели касетата, за да я презапишат, и й я бяха върнали.

Аби не бе ходила в кантората, откакто се бе прибрала от Ню Йорк, но се бе обадила, за да провери дали някой я е търсил. Никой. Това я обезпокои. Текущата й работа временно била поета от един по-млад колега. В това съзря намесата на Морган — искаше да облекчи живота й, докато се съвземе от смъртта на Тереза. Той би постъпил така.

Тъкмо приключваше с кухнята, когато забеляза, че лампичката на телефонния секретар свети. Приближи се и натисна бутона. При първите две обаждания бяха затворили. Имаше съобщение от Карла, отпреди седмица. Предположи, че е било оставено, преди Джоуи да се развилнее в къщата й. Последното съобщение беше от секретарката на Луис Кътлър. Управляващият съдружник на фирмата й искаше да говори с нея. Аби позвъни в кантората. Обади се секретарката на Кътлър.

— Здравей, Марша.

— Аби! — Младата жена сякаш се стресна, когато позна гласа й. — Как си?

— Звучиш ми изненадано — каза Аби.

— Просто не очаквах да се обадиш. При това, което се случи… Какво правиш?

— Разчиствам.

— Чух какво е станало. Приятелката ти… Ужасно! Мога ли да помогна с нещо?

— На този етап никой не може да помогне кой знае колко.

— Сигурно е така.

— Обадих се, защото прослушах съобщенията на телефонния секретар. Търсили сте ме.

Последва тишина. Аби имаше чувството, че Марша има проблеми с паметта.

— О, това ли? — Последва още една дълга пауза. — Чакай да проверя дали е тук. Какво смята да прави.

Марша включи линията на изчакване и Аби заслуша музиката. Погледна часовника си и забарабани с пръсти. Мина повече време, отколкото бе необходимо на Марша, за да намери шефа си, освен ако не бе изчезнал. Нямаше стол, на който да седне, така че Аби остана права, загледана към спалнята в другия край на коридора и срязания с нож матрак. Празни мисли на празен човек. Защо, ако Джоуи е имал нож, му е трябвало да устройва нещастния случай в мазето? Замисли се за момент, после се отказа. Кой разумен човек би се опитвал да анализира поведението на Джоуи? Той беше психопат и в най-добрите си дни. Това беше работа на полицията. Може би вече бяха стигнали до истината.

Погледът й се насочи към средата на спалнята, която вече изглеждаше почти нормално. Малката сгъваема масичка, нейният работен олтар, мястото, където пишеше, отново беше изправена на краката си край закования с шперплат прозорец. Бе успяла да спаси дори няколко от справочниците си. Все още обаче не бе открила старата си механична пишеща машина. Морган бе претърсил мазето основно, но без успех. Зачуди се защо ли Джоуи би взел пишещата й машина.

— Какво ще правиш днес следобед? — обади се Марша най-накрая.

— Ще чистя — отвърна Аби.

— Смяташе ли да наминеш към кантората?

— Не смятах, но мога да се отбия. Защо?

— Мистър Кътлър иска да говори с теб.

— Кога?

— Към два.

— Ще дойда.

Офисите на „Старл, Хобс и Карлтън“ бяха обзаведени в приглушени тонове, като настроението на Аби. Беше автор на книга, струваща милиони, но убийството на Тереза бе хвърлило сянка върху живота й. Ню Йорк и срещата с Карла Оуенс й се струваха събитие от друга епоха.

При хаоса след убийството просто не бе имала време да поговори с Морган за Джак и проблемите около книгата. Това трябваше да почака, докато обстановката се нормализира. Питаше се дали изобщо някога нещата ще станат същите, както преди. Вече започваше да съжалява, че е написала книгата. Най-много се упрекваше за деня, в който бе решила да приеме мъжки псевдоним и да намери актьор за ролята.