Стив Мартини - Класацията

— Ти донеси парите — каза Джоуи. — И ми изпрати малко веднага.

Не получи отговор, защото Залцман затвори.

Аби взе нощния полет от Ню Йорк до Сиатъл с кацане в Сейнт Пол.

Опита се да подремне, увита в одеялото, опряла глава на прозореца, върху малката възглавничка. Боботенето на двигателите обикновено я приспиваше, но не и тази вечер. Щом затвореше очи, виждаше само едно — лицето на Джак Джърмейн в офиса на Карла Оуенс. Беше достатъчно хубав, за да й се подкосят краката, но имаше и още нещо. Нещо, което я караше да бъде предпазлива. Начинът, по който бе нахлул в живота й, я безпокоеше. Питаше се къде ли е в този момент и какво прави.

Отново се опита да заспи, но не се получаваше. Умът й работеше на свръхобороти. Искаше да подреди мислите си. След Лос Анджелис нещата опасно се изплъзваха от контрол. Донякъде я успокояваше фактът, че основните елементи от плана й все още си бяха по местата, макар и на моменти да се питаше дали не се заблуждава. Доколко в действителност контролираше положението? Колко време щеше да мине, докато Карла реши да преговаря директно с Джак за нови книги или други отстъпки?

Възникваха сериозни юридически въпроси. Фактически и в очите на закона Джърмейн се явяваше неин пълномощник. Беше му предоставила права, защото го беше обявила за автор на книгата. В неведението си Оуенс и Бертоли не можеха да бъдат обвинявани, че приемат авторството му за факт. Ако Джак подпишеше договор без нейно знание, щеше да обвърже самата нея. Много лесно можеше да стане неуправляем. Трябваше да предотврати това.

Замисли се за Морган. В момента той беше психическият й спасителен пояс, единственият, към когото можеше да се обърне с проблемите си. Беше се доверила на Тереза, но Тереза ставаше безполезна, когато нещата опираха до работа.

Морган беше адвокат с добър ум. Когато го подложеха на натиск, запазваше хладнокръвието си. Сутринта щеше да седне с него в кабинета му, за да обсъдят събитията от последните няколко дни, появата на Джак и следващите й ходове. Морган би трябвало да има отговорите. Умееше да преценява. Не й се искаше да позволи на непознат човек да я контролира. Ако Джак решеше да я притиска, щеше да каже на Оуенс истината за книгата.

Шест милиона долара. Каква част от тях щяха да се стопят с отстраняването на Джак, ако признаеше, че е излъгала? Все още ли щяха да искат книгата, ако физиономията му нямаше да се появи на гърба на корицата? Книгата беше добра. Бе събудила сериозен интерес в Холивуд. Аби бе създала очаквания. Щяха ли да приемат творбата й, ако авторът беше жена? Това беше силна мъжка книга, написана с мъжки глас. Част от нея самата искаше да знае. Друга част не искаше да знае. Колко романи стигаха дотук? Ако няма някакъв трик, някоя знаменитост? Тъжен коментар. Утешаваше се с мисълта, че играе по правила, които не е създала сама. Това бе сделка с дявола и правилата ги бе измислил той.

Трябваше да плати почти осем долара, за да вземе колата си от паркинга на летището — едва ли не повече, отколкото струваше. Попадна в ранното сутрешно задръстване, запробива си път по бавната лента на шосе 1–5, спираше и тръгваше на светофарите, докато не прекоси деловия център. След това полетя с шейсет и пет километра в час до разклона след моста и университета. Беше като зашеметена, почти заспала, а колата вървеше на автопилот, докато минаваше покрай стоповете и вземаше завоите към къщата си. Безсънната нощ започваше да си казва думата.

Когато сви по своята пресечка, всички тревоги, които избухнаха в подсъзнанието й, изведнъж се надигнаха и сгромолясаха със страшна сила. По средата на улицата мигаха сини и червени лампи, видя противопожарна кола, полиция. Искаше й се да мисли десетки неща — неизправна електрическа инсталация в кухнята, автомобилна катастрофа, инфаркт на някой съсед… Само че знаеше какво е станало. Единственият въпрос беше колко зле я е ухапал този път. Светлините на улицата не вещаеха нищо хубаво.

Един полицай опъваше жълта преградна лента между дърветата пред къщата й.

Аби спря рязко край бордюра и изскочи от колата, като остави багажа и чантата си вътре, без дори да затвори вратата. Хукна към къщата си, но я спряха пред жълтата лента.

— Аз живея тук. Това е моята къща. — Опита се да премине, но полицаят я задържа и повика още един.

— Чакайте тук. — По-младият продължаваше да я държи, докато сержантът отиде да поговори с някакъв цивилен.

— Ще ми кажете ли какво се е случило? — каза тя.