Стив Мартини - Класацията

Марша погледна към вратата на шефа си, сякаш не й беше много ясно как ще му предаде тези думи.

— Кажи му да ме съди — добави Аби. Когато се обърна, пред себе си видя униформен служител от охраната.

— Какво искаш?

— Трябва да те придружава, докато свършиш, и после да те съпроводи до изхода — каза Марша.

— Наистина ли е необходимо?

— Такава е процедурата — отговори Марша.

Сега разбра защо никой не дойде при нея, когато влезе в кантората. Хладината нямаше нищо общо с убийството на Тереза. Беше в резултат на другото убийство — това, което бе извършил Кътлър в кабинета си преди малко.

Беше като парад на унижението — Аби и охранителят надолу по коридора, подрънкването на железата, окачени на колана му, сякаш беше някакъв тъмничар. Докато минаваше покрай редицата отворени врати, всички вдигаха очи, за да я видят. Искаше й се да изкрещи, че има шест милиона долара, но не беше в състояние дори да го прошепне. Когато стигна до кабинета си, вече се чувстваше като белязана. Когато го видя, седнал с крака върху бюрото й, едва се сдържа.

— Удобно ли ти е?

Джак вдигна поглед и веднага свали краката си.

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря.

Той свали ръцете от тила си и се наведе напред.

— Кой е този? — Посочи униформения.

— Не чух името ти — каза му Аби.

— Харолд — отвърна униформеният.

— Харолд, запознай се с Джак. Двамата мъже на моя живот.

— Как я караш? — попита Джак.

Охранителят махна с ръка, сякаш не беше много сигурен как я кара.

Аби не помнеше някога да се е чувствала толкова зле.

— Както винаги — каза тя на Джак, — подбрал си момента чудесно.

— Разбирам те, но реших, че трябва да поговорим.

— Но не сега. — Аби започна да вади нещата от шкафа и да ги трупа върху бюрото. Беше изтощена емоционално и физически, бе на границата. Джак го разбра, бутна стола към нея и Аби се отпусна върху него, почти се строполи.

— Добре ли си?

— Добре съм — отвърна тя.

— Искаш ли малко вода? — Джак погледна униформения и добави: — Отиди да й донесеш малко вода.

Харолд се поколеба, но само за миг.

— Веднага. — Бе свикнал да изпълнява заповеди. Изчезна зад вратата.

— Какво не е наред?

— Какво е? — каза Аби. — Убиха най-добрата ми приятелка. Току-що ме уволниха. Униформен охранител ме наблюдава, докато разчиствам бюрото си. Когато се върнах в кабинета си, заварих теб, с крака върху бюрото ми.

— Едно от четирите не е чак толкова лошо — каза Джак.

Аби се усмихна въпреки настроението си в момента.

— Никога ли не падаш по гръб?

— Никога.

— Може би трябва да накарам Харолд да те изхвърли?

— Най-напред нека видим дали ще успее да намери водата. — Започна да й прави вятър с някакви листа, които извади от бюрото.

— Ченгетата знаят ли какво точно е станало с приятелка та ти?

— С Тереза?

Джак кимна.

— Не са сигурни. Все още разследват. Все едно, ти така и не ми каза какво правиш тук.

— Казах ти по телефона. Искат още една книга.

— Не ме разбра. Имах предвид какво правиш в Сиатъл.

— Дойдох да ти съобщя новината.

— Можеше да го направиш и по телефона. Всъщност ти направи тъкмо това.

— Реших, че ще е по-добре, ако уточним подробностите в нормален разговор. Не искам да объркам всичко.

— Да не дава господ.

Джак спусна облегалката на стола й назад, докато не застана в полулегнало положение, после обърна стола, така че Аби да е с гръб към него, и започна внимателно да разтрива раменете и врата й.

— Какво правиш? — попита тя.

— Играя си ролята. Човек никога не знае дали Карла не е изпратила някого да ни наблюдава.

Аби не бе забравила, че все още не е отговорил на въпроса й какво прави в Сиатъл.

— Кой би могъл да ни наблюдава?

— Откъде мога да знам? Искаш ли да престана?

— Не. — Ръцете му разсейваха напрежението във врата й както топъл вятър топи снега напролет.

— Между другото, как успя да влезеш тук? — Аби наклони глава назад и го погледна.

— На входа нямаше никой. Просто влязох.

— Просто така?

Кимна.

— На вратата има електронна брава.

— На бюрото на секретарката пък има бутон за отваряне — каза Джак. — Сложих една книга върху него и готово.

— Наистина не падаш по гръб.

Харолд се върна с пластмасова чаша вода. Джак напръска леко челото на Аби, тя изпи остатъка.

— Имаш ли някакви кашони? — попита Джак Харолд.

— Там, до стълбите.

— Какво чакаш? Донеси ги.

Харолд се зачуди дали това влиза в задълженията му. Джак го изгледа навъсено и Харолд отново излезе. Върна се след минута с два кашона.