Стив Мартини - Класацията

Продължи предпазливо надолу, като броеше стъпалата. След дванайсетото стигна площадката. Озърна се и го видя — малко червено сияние. Замръзна. В първия момент помисли, че е цигара. Вторачи се натам онемяла. Светлинката обаче не помръдваше. Не можеше да прецени разстоянието до нея. Протегна ръка, за да я докосне. В тъмнината нямаше нищо освен червения лъч.

Когато се досети, въздъхна дълбоко — беше малката лампа на стария фризер. Значи Джоуи в крайна сметка не беше махнал всички бушони. Червената светлинка не можеше да освети мазето, но все пак й действаше успокоително.

Продължи надолу по още няколко стъпала и най-накрая стигна циментовия под.

Сега вече не виждаше нищо — дори едва очертаващия се силует на вратата към кухнята горе. Електрическото табло с бушоните беше някъде на стената, над малък дървен тезгях. Веднъж преди няколко месеца беше помагала на Аби да смени бушон.

Заопипва с ръце — инструменти, трион, окачен над тезгяха. Беше близо. Продължи нататък и се удари в менгемето. Изохка. Разтри хълбока си и изведнъж почувства, че нещо се допира до крака й. Отскочи, после отново се доближи до ръба на тезгяха и почувства докосването отново. Котката измяучи.

— По дяволите! — Сърцето й се разтуптя като бясно. Ритна с крак, но не улучи животното. Котките виждаха в тъмното. Или това бяха бабини деветини?

Още веднъж се доближи до средата на тезгяха и протегна ръка. Напипа остър метален връх, ъгъл. Може би беше някакъв друг инструмент. След това напипа вратичката. Беше отворена. Таблото.

Беше я страх да опипва с голи ръце в пълната тъмнина. Ако Джоуи беше отвинтил бушоните, можеше да я хване ток. Познаваше го достатъчно добре, за да предположи, че тъкмо такава е била целта му.

След това внимателно се качи върху тезгяха, отвори кутията с бушоните и извади един от тях. Заопипва с него, докато не намери празно гнездо. Завинти го. Някъде отгоре се появи светъл отблясък. Не беше много силен, но все пак й позволи да види сивкавите очертания на таблото. Взе още един бушон и също го завинти.

Телефонът иззвъня. Чуваше го горе, в кухнята. Тъкмо беше приготвила следващия бушон.

Второ позвъняване, трето. Зачуди се защо не се включва телефонният секретар. После си даде сметка, че няма захранване.

Изведнъж вратата горе хлопна. Звукът отекна в тъмнината страховито, телефонът продължаваше да звъни. Едва не падна от тезгяха. Разтрепери се, беше ужасена. За миг, преди светлината да изчезне, си помисли, че е Джоуи. Умът понякога погажда такива номера.

Коленичи върху тезгяха, с бушона в ръка. Ослуша се, но не чу нищо.

Сигурно беше станало течение. Трябваше да е това. Трябваше да затвори пътната врата. Би могла да го направи сега, само че й оставаше толкова малко… Телефонът престана да звъни. Още няколко бушона, и лампата в мазето щеше да светне.

Завинти този в ръката си, но без резултат. Слезе на пода и опита още един. Трябваше да достигне горния край на таблото. Не беше много удобно. Аби би могла да се справи дори права на пода, но Тереза беше доста по-ниска. Надигна се, опря корем на тезгяха и се надигна на няколко сантиметра от пода. Мушна бушона в цокъла. Котката отново се отри в краката й.

Тереза се опита да я ритне назад и се хлъзна по ръба на тезгяха. Електрическата искра обля мазето с причудлива синкава светлина, замириса на озон и на опърлена кожа.

Залцман беше в офиса си. Занимаваше се с документи и придремваше, когато му позвъниха по вътрешната линия.

— Да?

— Търси ви някой си Дженрико.

— Кой?

— Името му е Дженрико.

Залцман се замисли за момент.

— Не познавам никакъв… Чакай малко. — Този идиот вероятно искаше да разбере какво става с договора му. Направо не беше за вярване. Какво нахалство!

— Да му кажа ли, че ви няма?

— Не, не. Ще говоря с него. — Изчака секунда и натисна бутона на първа линия. — Ало?

— Мистър Залцман ли говори?

— Как сте, мистър Дженрико?

— Реших, че си забравил.

— Как бих могъл да забравя? — Залцман се усмихваше, така че по телефона да се получи търсеният ефект. — Къде си сега? — Надяваше се Джоуи да е пред входа на студията, за да го пусне да влезе, да накара ченгетата да го арестуват и да го обвини в измама.

— На летището в Ел Ей — отвърна Джоуи. — Та, питах се, какво става с договора? Помислих си, че можем да се срещнем.

— Аз също. Има малък проблем обаче.

— Какъв?

— Една техническа подробност — каза Залцман.

— Разкажи ми — подкани Джоуи.