Набра номера на приятелите, при които бе отишла Тереза, някъде край Анахайм, окръг Ориндж. Обади се женски глас. Не беше на Тери.
— Ало?
— Здравейте. Търся Тереза Дженрико.
— О… Тери не е тук.
— Излезе ли?
— Не. Замина си тази сутрин.
Аби се изненада.
— Къде отиде?
— У дома, струва ми се. Каза, че трябвало да свърши нещо в Сиатъл.
Сега Аби се обезпокои. Тереза трябваше да остане там още два дни, след което двете да се върнат в Сиатъл, да се срещнат на летището и да се приберат заедно.
— Някакъв проблем ли има? — попита жената.
— Не. — Аби й благодари и затвори. Джоуи обикаляше на около и присъствието на Тереза в града я караше да се тревожи. Набра номера в дома си в Сиатъл. Телефонът зазвъня.
Никой не отговаряше. Зачуди се защо не се включва телефонният секретар.
Когато таксито остави Тереза и багажа й пред дома на Аби, навън беше тъмно и ръмеше. Шофьорът затвори багажника, взе парите и преди Тереза да се осъзнае, остана съвсем сама, вторачена в червените задни светлини на колата, която изчезна зад ъгъла. Един от куфарите й беше оставен в малка локва.
— Благодаря ти, глупако. — Взе багажа си и се заклатушка към входа. Ако беше на двайсет, с голям бюст и пола до чатала, шофьорът щеше да го качи догоре с изплезен език. За нея мъжете бяха еднакви — взаимозаменяеми задници. Просто не можеше да живее без тях.
Закрачи през мократа трева към малката тъмна къща, със затворени капаци на прозорците и неокосена морава. Нещо не беше съвсем наред. Замисли се за момент и разбра какво е — крушката на верандата беше изгасена. Спомни си, че Аби специално я бе споменала и я бе оставила да свети, когато тръгваха за Сиатъл, за да вземат кредитната карта на Чарли. Приятелката й не обичаше да се прибира в тъмна къща. Вероятно крушката беше изгоряла.
Докато стигна до верандата, се измокри до кости. Вятърът развяваше дрехата й. Когато се скри под малката стряха, реши да огледа наоколо. На улицата бяха паркирани няколко коли, но пикапът на Джоуи не беше сред тях. Предположи, че е в безопасност.
Задрънча с връзката ключове, за да намери този, който трябва. В тъмното това не беше лесно. Най-накрая го напипа и отвори вратата.
Вътре беше тъмно като в рог. Тери се поколеба. За момент й се стори, че нещо помръдна в дъното на коридора. Напрегна поглед и се опита да проникне в мрака. Нищо. Вероятно си бе въобразила. След случката в мотела край летището нервите й бяха изопнати. В очите му бе доловила някакво безумие, което не бе виждала дотогава. Бе се изплашила. Даваше си сметка, че ако Аби не беше с нея, Джоуи щеше да я убие.
Вдигна двата тежки куфара и се опита да влезе достатъчно навътре, за да може да затвори вратата зад гърба си. Краката й опряха в нещо неподвижно, така че не успя. Спъна се и се строполи тежко върху дървения под. Нещо остро се заби дълбоко в коляното й. Почувства силна болка и остана за миг легнала по очи, разтреперана, докато течението повдигаше полата й нагоре. Сви тялото си, за да погледне коляното. Тогава видя — на верандата зад нея се раздвижи някаква сянка.
Бертоли и Залцман говореха по телефона — единият в кабинета си, другият в студията в Ел Ей.
Бертоли бе създал името си не с книгите, които беше издал, а с умението си да кара хората да помнят успехите и да забравят провалите му. Вече бе пуснал хората си да действат.
— Вече имаме идея за панаира на книгата — каза той на Залцман. — Можеш ли да вкараш в някое от магазинните предавания на вашата мрежа малко информация за книгите и продажбата им? — Студията беше част от групировка, която притежаваше и телевизионна мрежа.
— Не е лошо като идея — отбеляза Залцман. — Може да направим нещо като „Четирийсет и осем часа“. Камерите да следват автора на всяка крачка. Можем да го пуснем в ефир през седмицата, преди книгата да излезе на пазара. — Корпоративният октопод почесваше собствения си гръб. И Бертоли, и студията бяха направили сериозни инвестиции в книгата, само че Бертоли искаше да контролира началния етап на рекламната кампания, за да може издадената от него книга да добие по-голяма слава. Студията можеше да се занимава с филма по-късно. Въпросът беше колко пари ще успее да измъкне от тях.
— Предвиждаме телевизионна реклама — продължи Бертоли. — Петнайсет и трийсетсекундни слотове в най-гледаното време. — Рекламите нямаше да са дълги, но щяха да наситят ефира максимално, масирано, за да изтласкат книгата до върха на класацията на бестселърите. След това, когато книгата започнеше да се изплъзва от общественото внимание, щяха отново да сгъстят рекламите. — И реклами в националните печатни издания от Ню Йорк до Лос Анджелис. „Ентъртейнмънт Уийкли“, „Пийпъл“, може би „Таим“ и „Нюзуик“ — продължи Бертоли. — Не еднократно, а осем или десет пъти. Ще пуснем и клипове в избрани локални медии. Ще атакуваме двете крайбрежия, ще се качим в сателитните програми, ще пуснем откъси, първите две глави, в неделните притурки на „Ню Йорк Таймс“ и „Лос Анджелис Таймс“. — Не беше важно дали хората ще ги прочетат, по-важно беше да заговорят за тях, когато изпаднат от сутрешния им вестник. Всичко това звучеше доста фантастично, но защо не? Според Бертоли рекламата трябваше да се плати от студията. Залцман подсвирна.
Читать дальше