Стив Мартини - Класацията

Момичето стоеше на прага и наблюдаваше всичко това като в транс, сякаш беше напрегнат драматичен епизод от някой филм.

— Знаеш ли, че не бива да държиш тези неща в хладилника? Така тези чудни шоколадови топки омекват.

Единствените топки, за които Джоуи се притесняваше в момента, бяха неговите собствени.

— О, имаш и чушлета в оцет. Люти ли са?

Джоуи кимна.

Джак взе буркана и повтори маневрата с отварянето. Въпреки студения въздух от хладилника по челото на Джоуи избиха ситни капчици пот.

— Както и да е. На въпроса. Реших, че ако отделим малко време и поговорим, ще постигнем някакво разбирателство.

Всички твърдяха, че си говедо, но нещо ми подсказваше, че ще проявиш разум. Когато го опознаеш отблизо, можеш да откриеш човешки черти и в най-голямото лайно на света.

Какво ще кажеш?

Очите на Джоуи се обърнаха към револвера върху масата и после към полуголото момиче до вратата. В момента нито едното, нито другото можеха да му помогнат. Всъщност Сю или Шарън, или както там й беше името, дори се кикотеше. Джоуи реши, че ще й даде да се разбере, когато този задник си отиде. Цевта на пистолета се заби още по-дълбоко в носа му и го върна към реалността.

— Не се разсейвай — каза Джак, извади една чушка от буркана и я изцеди върху ризата на Джоуи. — Искаш ли една?

Той поклати глава, но Джак мушна чушката между устните му и я натъпка вътре с пръст, цялата.

— Дъвчи. Това е. Нали е вкусно? Ето ти още една. — Натъпка в устата му още две. — Не ги обичам много люти. Насълзяват ти се очите.

Джоуи започна да дъвче бавно, за да не движи цевта на пистолета. Очите му започваха да се кръстосват от гледането към него.

— Тези ядки не бяха кой знае колко хубави — продължи Джак. — Какво ще кажеш следващия път, като дойда, да купиш ново бурканче? Ще го сложиш в шкафа.

Джоуи кимна.

— Боже, къде остана доброто ми възпитание!? Сигурно искаш нещо, за да преглътнеш всичко това. — Джак остави буркана с чушлетата на рафта, извади бирата, отвори я, мушна гърлото на бутилката в устата на Джоуи и изля съдържанието й. — Така. Сега затвори уста. Задръж бирата вътре.

Джоуи се задави и се разкашля. Джак извади бутилката от устата му и мушна гърлото й под колана му, така че остатъкът от студената течност се изля в панталоните му.

— Какво ще кажеш за това? Разхладително, нали? Е, до къде бяхме стигнали? А, да. Предполагам, че няма да имаме повече проблеми от този род, нали?

Джоуи бързо поклати глава. Вече се бе научил как да го прави. От лютия сос на чушките носът му бе започнал да тече, а от очите му се стичаха сълзи.

— Искаш ли още една?

Джоуи поклати глава.

— Не искаш. Аз също не искам цевта на пистолета ми да ръждяса. Ами момичетата? Какво според теб трябва да кажа на мисис Чандлис и бившата ти госпожа? Е?

Джоуи сви рамене.

— Може би трябва да им кажа да не се безпокоят, защото никога повече няма да те видят?

Джоуи го изгледа, сякаш не разбираше какво означава това.

— А мога да им кажа, че повече никой няма да те види?

Джоуи разбра какво означава това и енергично заклати глава.

— Беше чудесно — каза Джак, — но си мисля, че ще трябва да продължим по-късно. — Погледна към момичето, наведе се и прошепна в ухото му: — Джоуи, струва ми се, че трябва да продължаваш да живееш така. Имам предвид публиката. — Кимна към вратата. — Кой знае какво би могло да се случи, ако я нямаше! Лека нощ.

Джак извади пистолета от носа му, улови го за яката на ризата и го дръпна рязко напред. В същото време блъсна вратата на хладилника с всичка сила и ръбът удари Джоуи по носа. Той се свлече на пода.

Джак вдигна глава към момичето.

— Трябва да се облечеш, скъпа, иначе може да настинеш.

На твое място бих се чупил. Нещо ми подсказва, че този тук няма да е добра компания тази вечер.

— Карла, какви ги приказваш? — На телефона беше Бертоли.

— Алекс, това не е неочаквано за теб. Да си говорим истината. Сериозно ли мислеше, че ще ти предложа да купиш такава книга, без предварително да проуча пазара?

— Смятах, че сме се споразумели! — Гласът на Бертоли звучеше обидено както винаги, когато искаше да накара събеседника му да се чувства виновен. Пред Карла обаче номерът не минаваше.

— А как бих могла да разбера колко струва, ако не проуча пазара? — попита Карла. Имаше предвид наддаването за книгата на Гейбъл Купър по телефона, състояло се, след като бе разпратила копия от ръкописа до всички големи издателства в Ню Йорк. Бертоли си даваше сметка, че това може значително да повиши цената. Той имаше проблем — огромна празнота в списъка с летните заглавия. Наближаваше и панаирът на книгата. Ако изобщо имаше намерение да направи нещо, трябваше да го направи сега. Времето изтичаше.