Стив Мартини - Класацията

— Ало?

— Джак, как мина? — Беше Джес от Лос Анджелис. Беше получил съобщението от пейджъра.

— Джес, знаеш, че когато се обади, бях малко ядосан.

— Да, знам. Наруших скъпоценния ти сън. Трябва да за почнеш да живееш, братко. Ела тук и се повесели. Ние не стигаме до чаршафите, преди слънцето да се покаже над планините. А мацките в Калифорния наистина са страхотни.

— Татко беше прав. Не би се справил в армията.

— Чисто и просто искам да ме оставят да спя до обяд до някоя блондинка. Не смятам, че това е неразумно.

— Ти си безволев, Джес.

— Вечно твой, братле, но нека поговорим за актуални неща. Какво мислиш за тази мацка Аби?

— Не е зле. Ако си пооправи косата и си купи по-свестни дрехи…

— Нямах предвид това, а тази история с книгата й.

— Затова ти се обадих. Заминавам за Сиатъл, защото трябва да се погрижа за някои неща там.

— Охо! Наистина си се захванал сериозно. Надявам се да ти плаща добре.

— Понякога човек прави едно или друго в името на любовта. Някой ден ще го разбереш.

Джес се засмя.

— Вчера за малко да предаде фронта. Уплаши се и искаше да зареже плана си. Аз обаче я спасих от самата нея.

— Не се и съмнявам — отвърна Джес. — Моля те, Джак! Вземи ме! Опустоши ме! — Каза го с писклив фалцет и се разсмя. — А си мислех, че го правиш само заради мен. Куче такова! Значи си я бива в кревата, а?

— Смятах, че ти ще можеш да ми кажеш.

— Какви ги дрънкаш!? Не съм я докоснал с пръст.

— Джес, позволи ми да ти дам един съвет. Следващия път, когато решиш да прехвърлиш нещо подобно на някой друг, първо провери колко струва.

А как бихме могли да знаем? — каза Залцман. — Отидохме в апартамента на жената и тоя тип отвори. Ти ми кажи.

— Поискахте ли му някакъв документ? — попита Уайг.

— А мислиш ли, че би си извадил шофьорска книжка на името Гейбъл Купър? Каза ни, че е той…

— Не беше точно така — обади се Сиднър.

Залцман му хвърли убийствен поглед, но хлапето не се стресна. Сиднър знаеше, че ако Уайг поиска изкупителна жертва, ще падне неговата глава — Залцман и Уайг се познаваха от много години.

Двамата седяха пред бюрото на Мел Уайг и се опитваха да обяснят как са успели да договорят сделка за двайсет и пет хиляди с Джоуи Дженрико, който през живота си не бе прочел нито една книга, камо ли да напише някоя.

— Доколкото си спомням — каза Сиднър, — ти го попита дали е Гейбъл Купър.

— И той отговори, че е.

— Не. Отговори, че зависело кой се интересува.

— Това е същото.

— Достатъчно! Стига! — Уайг стовари длан върху бюрото. — За ваше сведение този Дженрико не е успял да завърши гимназия, има криминално досие и три присъди за хулиганство. Вероятно коефициентът му на интелигентност е колкото на тухла. Не съм много сигурен какво говори това за вас двамата.

— Слушай, Мел. Не сме дали никакви пари. Нищо лошо е случило — каза Залцман.

Не е точно така — каза Уайг. — Лошото е, че Карла е подписала договор с истинския автор и е готова да води война с нас. Името му е Джак Джърмейн.

Залцман и Сиднър се спогледаха.

— Мислех, че е известно име. — Залцман се опита да отклони тази част от гнева на Уайг от Сиднър.

— Така ми казаха — отвърна хлапето.

— Тази погрешна информация можеше да ни струва доста пари — отбеляза Залцман.

— Все още може — отбеляза Уайг. — Карла разбра, че се опитахме да я заобиколим.

— Ядосана ли е? — попита Залцман.

— Ядосан може да е стършел, когато си забие жилото в задника ти. Карла бълва отрова и търси начин да я излее в очите ми.

— Смяташ ли, че ще предложи книгата на друга студия?

— Говори за някакви независими продуценти. Жадува за кръв и може да се наложи да й платим големите пари само за да я усмирим.

— Защо, след като никой не е чувал за този Джърмейн? — попита Залцман.

— Това е без значение — отвърна Уайг. — Чух, че шумотевицата вече се подготвя. Карла се е договорила със сутрешните програми на националните телевизионни мрежи и те очакват с нетърпение появата на този тип.

Името й беше Сандра, Сали или нещо друго, което започваше със „С“. Джоуи не помнеше. Беше му все едно. Важното в момента бе това, че бе застанала до леглото му — с голи гърди, само по кожени бикини, обшити с мъниста от нефрит. Той беше до вратата към кухнята и я гледаше отзад.

Когато се обърна и го видя, тя мушна пръст под ръба на бикините отпред и му хвърли изпълнен с копнеж поглед.

— Харесват ли ти? Много фина кожа. Правят ги индианците от Аризона.