Стив Мартини - Класацията

Джак се замисли за момент.

— Предполагам, че може да се нарече любопитство, примесено с малко завист.

Тя го изгледа учудено.

— Искаше ми се да видя как се издава голяма книга.

— Откъде знаеше, че ще е голяма?

— Джес ми разказа набързо сюжета и ми прочете няколко изречения от началото по телефона, така че се досетих.

— А откъде това забележително усещане за добрата литература?

— Може би го имам от рождение.

— А може би самият ти си писател?

— Така е. Имам цял шкаф със завършени ръкописи.

— Някой път трябва да ми ги покажеш.

— Заедно с ръкописите имам и едно чекмедже с разкъсани писма, в които ми отказват да ги издадат. — Не й каза по какъв начин са били разкъсани.

Аби би могла да го излъже. Би могла да му каже, че ще му даде пет процента от това, което ще получи — първоначалното й предложение за Джес. Но това не беше цифрата, която бе договорил Джес. Аби се вгледа в сините очи, загорялото лице. Ако не друго, изглеждаше по-добре от Джес, беше някак си загрубял и по-зрял. Имаше и нещо друго. Не толкова тайнственост, колкото усещане за опасност. Джес беше Адонис — хубав, но все пак дете. Джак беше опитен, имаше вид на врял и кипял човек — доста далеч от представата за фотомодел. Това личеше по бръчките на лицето му и стоманения поглед, който бе впил в нея сега. Човек неизбежно се питаше какви ли други неща са виждали тези очи. Аби си даваше сметка, че ако се вторачат в публиката от телевизионния екран или от корицата, могат да осигурят продажби наистина за милиони.

— Ако направиш всичко, както ти кажа, ако си свършиш работата добре, ако изиграеш ролята, ако станеш Гейбъл Купър, — тя се вгледа в очите му, — ще ти дам десет процента от всичко, което получа.

— Това е много щедро — каза Джак. — Освен това искам да знаеш, че оценявам честността ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не се опита да ме измамиш. Да ми платиш по-малко, отколкото предложи на брат ми, под предлог може би, че си ядосана или нещо подобно.

— Нали не си говорил с него за пари?

— Излъгах — засмя се той. — Наистина оценявам етичността ти. Това е много важно.

— Стига! — Тя стана и се отдалечи от масата.

— Къде отиваш?

— Да кажа на Карла, че аз съм написала книгата.

— Чакай малко. Не съм казал, че няма да направя каквото искаш.

— Аз го казах току-що.

— Слушай, съжалявам. Това беше шега. Предавам се. — Той вдигна двете си ръце нагоре, сякаш Аби държеше пистолет. — Не пращай всичко по дяволите. Би било глупаво.

— Мислиш, че си толкова ценен?

— Ами… — Замисли се за миг. — Да.

— Никой не би те обвинил в излишна скромност. — Тя продължаваше да крачи бързо. Стигна до бара, даде на момичето сметката заедно с три долара и не изчака рестото. Излезе навън, а Джак я следваше по петите.

— Слушай, правиш голяма грешка.

— Не. Направих голяма грешка, когато се захванах с брат ти и попаднах на теб. — Аби спря и се обърна към него. Бяха недалеч от кръстовището. — Слушай, не знам кога лъжеш и кога говориш истината. Когато трябва да имам доверие на някого в ситуация като тази, това е сериозен проблем. Може да си мислиш, че е смешно. Аз не мисля така.

— Само те изпробвах.

— Не обичам да ме изпробват. Мислех, че имаме нещо общо помежду си. Че си писател. Неиздаван, но все пак писател.

— Това е истина. Честна скаутска. Мога да ти покажа ръкописите си. Всъщност много бих искал да ги прочетеш.

— През свободното си време — каза Аби.

— Говоря сериозно. Слушай, можеш да ми платиш пет процента — Това си искала да платиш на Джес.

Тя го погледна и се зачуди къде е капанът.

— Не искам да загубиш тази сделка — каза той. — Написала си невероятен роман. Всички се бият за него. Често ли се случва това.

Последните два дни Аби бе мислила по въпроса.

— Не Много често — отговори тя.

— Случва се веднъж в живота, ако имаш късмет. Смяташ ли че ще ти се случи пак?

Тя го погледна, но не отговори.

Не разчитай. — Каза го като човек с опит. — Смяташ ли, че отново ще можеш да напишеш такава книга? — Преди да отговори, той сложи ръка върху устата й. — Мълчи. Всеки който някога е опитвал да пише, не би си правил илюзии.

Беше прав. Говореше за неувереността на писателя.

— Няма значение какво пишеш, дали висока литература или развлекателни четива — продължи Джак. — Когато създадеш нещо добро, наистина добро, един глас вътре в теб ти казва, че вече няма да си в състояние да постигнеш същото. Може и да не е така, но все едно, в момента на завършването умът ти казва „не“. И докато наистина не го направиш вярваш, че е невъзможно. А ако достатъчно дълго време вярваш, че няма да постигнеш нещо, наистина няма да го постигнеш. Хубавото е, че в момента няма нужда да се тревожиш за това. Трябва да се тревожиш, че тези хора биха могли да откраднат произведението ти, а те ще направят точно това, ако сега се откажеш от плана. Все едно да зарежеш детето си. Ще го оставят да умре.