Стив Мартини - Класацията

— Казва се Джак. Брат е на друг боклук. Онзи, с когото говорих в Лос Анджелис.

— Братя боклуци. Харесва ми — каза Джак. — Звучи добре. Можем да го вземем за рекламен девиз и да тръгнем на турне. Ще си слагаме и леопардова кожа на задниците.

Аби му обърна гръб. Джак си помисли, че е ядосана. Всъщност тя полагаше усилия да не се разсмее.

— Искаш ли да го разкарам? — попита Морган.

— Не, не. Освен това какво можеш да направиш оттам?

— Мога да дойда при теб.

— Не. Няма смисъл. Ще трябва да се справя някак. Регистрира ли вече авторските права?

— Работя по въпроса.

— Кога ще си готов?

— Ще приключа с документите тази вечер и утре ще ги изпратя с експресна поща. Ще се обадя в регистъра на Библиотеката на Конгреса във Вашингтон и ще се опитам да ускоря нещата. Ще ни изпратят документа за регистрация след седмица, до десет дни. — При нормални обстоятелства това не би трябвало да е проблем. По закон авторските права влизаха в сила в момента, в който писателят напишеше името си под ръкописа. Проблемът в случая бе, че името на Аби не фигурираше там.

— Добре. Издателят няма да има време да регистрира правата на Гейбъл Купър дотогава. Още няма и договор.

При сегашното развитие на нещата регистрирането на авторските права се превръщаше във въпрос на живот и смърт. Без това нямаше да има никакво доказателство, че е авторка на книгата. Поне имаше Морган.

— Слушай, тревожа се за теб. — В гласа му се прокрадна безпокойство. — Не трябваше да те пускам сама.

— Аз съм голямо момиче.

— Знам. Ако обаче с теб се случи нещо…

— Какво може да се случи? Всичко е наред. Просто съм уморена. — Нещата не се развиваха така, както бе смятала. Аби не обичаше изненадите, а Джак беше голяма изненада. — Има и още нещо — продължи тя. — Помниш ли Тереза?

— Разбира се.

— А Джоуи, бившият й съпруг?

— Не съм го виждал никога, но как бих могъл да го забравя?

— Не знам как, но е успял да се напъха под юргана.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид книгата. Научил е за нея по някакъв начин и се е свързал с хора, интересуващи се от правата за филмиране.

— Има и филм?

— Има сериозен интерес. Част от милионите са от това — обясни тя.

— Боже! Това нещо наистина ще гръмне! Внимавай с този тип… Как се казваше?

— Джак Джърмейн — отвърна Аби. — В момента се нуждая от помощ за Джоуи. Трябва да го разкарам и да му втълпя малко страх от Бога. Някакви идеи?

— Мога да изпратя по петите му детектив. Ще му кажа да му обясни, че ако не стои настрана, ще го съдим за намеса в договорни отношения. Или че ще го арестуват за измама.

— Първото въобще няма да го стресне. Джоуи няма и нощно гърне. Само затвор. Това ще го разбере. Имаш ли як детектив? — попита Аби.

— Мога да намеря някого. Защо? Опасен ли е онзи тип?

— Обикновено само с жените, но човек не може да е сигурен.

— Ще взема човек с разрешително за пистолет — каза Морган.

— Вероятно няма да му трябва, но все пак… Ще ти се обадя утре — добави Аби.

— Аби… пази се. И внимавай с онзи брат.

Тя погледна Джак, който се бе изтегнал на креслото, преметнал лениво крак през страничната облегалка. Подхвърляше фъстъци във въздуха и ги ловеше с уста като дресиран тюлен.

— Добре, ще внимавам. Дочуване — каза Аби и затвори.

— Имаш избор — заяви му тя.

Аби и Джак седяха в малко кафене под сграда с офиси, на една пресечка от агенцията на Карла Оуенс. Беше осем сутринта. Трябваше да отидат при нея след час, а Джак трябваше да подпише договор с агенцията. Аби бе взела решение.

— Или ще направиш каквото ти казвам, или ще обясня ситуацията на Карла Оуенс, ще й кажа, че аз съм написала книгата и аз притежавам правата, така че тя ще изрита задника ти надолу по задната стълба. — Преди да му даде възможност да отговори, Аби добави: — Знам, че книгата може и да не донесе толкова пари, ако тя разбере, но съм готова да поема риска.

— Така ли?

— Да. — Аби искаше да изясни правилата сега. Нямаше намерение да позволи на Джак да я разиграва. И без това бе стигнал твърде далеч, като си бе позволил да разговаря с Карла в нейно отсъствие. Подобно нещо нямаше да се случи пак.

— Е? Да или не? — попита тя. Моментът на истината.

Той я изгледа изпитателно.

— Какъв е моят дял?

— Нали си говорил с брат си?

— Да. Но не стана дума за пари.

— Дойде чак дотук, без да си разбрал колко ще ти платят? Не те ли интересува това?

— Част от мен се интересува. Комерсиалната част — от върна той.

— А другата част?