Стив Мартини - Класацията

— Какво искаш да кажеш?

— Могла си да го направиш по-рано… Да представиш романа от свое име, да кажеш истината. Ако им признаеш сега, ще се ядосат, че си ги излъгала и си ги поставила в неловко положение пред очите на всички. Ще приемат признанието за признак на слабост, защото не ти е стигнал кураж да продължиш играта докрай. Това е законът на корпоративната джунгла. Ще ти кажат, разбира се, да не се безпокоиш и че ще изведат книгата на върха. Междувременно обаче ще се заемат с нечия друга голяма книга.

Джак разбираше доста повече, отколкото си бе мислила.

— Издавали са те и преди. Как се чувстваше?

Тя се засмя горчиво.

— Пет хиляди бройки. Някои марули се задържат по сергиите повече, преди да ги изхвърлят.

— Точно така. И ако позволиш, пак ще постъпят с теб по същия начин. Ще ти кажат, че правят рекламна кампания за двеста и петдесет хиляди долара, а ще похарчат десет. Ще извадят книгата ти на пазара и ако до три дни не й поникнат крака, за да тръгне сама, ще изключат шалтера и ще наблюдават как умира. Освен това ще пуснат по-малък тираж, за да не връщат пари за непродадени бройки.

Непродадените бройки бяха проклятието на всеки издател. Книжарниците ги връщаха и получаваха парите си обратно. Умните издатели се предпазваха, като изпращаха в книжарниците по-малко от поръчаните — пет, вместо двайсет например.

— И смяташ, че ще постъпят така с мен само защото физиономията ти няма да е на корицата ли? — попита Аби.

— Не за това, а защото си се огънала. Защото ще им е ясно, че не си имала смелостта да ги изтеглиш в лодката, след като веднъж си забила канджата в хрилете им. Ако сега им кажеш истината, те пак ще издадат книгата ти. Само че няма да я подкрепят. Аби, преминала си точката, от която няма връщане назад. Поела си риска. Ако не завършиш започнатото, ще те смачкат.

Беше прав и Аби го знаеше. Първата битка, единствената, която имаше значение, беше със собствения ти издател. Ако спечелиш нея, може би печелиш цялата война.

Двамата замълчаха. Ветровете свистяха през каньоните на Медисън Авеню, хората минаваха покрай тях на тротоара. Джак се втренчи в очите й, погледите им се срещнаха. Не беше сигурна дали може да се довери на този човек, когото изобщо не познаваше. В думите му обаче имаше много истина — от тъжния си опит досега тя знаеше, че в така.

Джак отпътува от Ню Йорк същия ден. Преди това бе преживял тежките пазарлъци между Карла и Аби в агенцията.

Карла бе предложила на Джак стандартния си договор, който на практика означаваше поробване за цял живот. Карла трябваше да получава процент от всичките му бъдещи произведения, дори и той да решеше да я напусне и да ги продаде на друг агент. Едва когато двамата отказаха категорично да подпишат и се насочиха към вратата, Карла бръкна в друго чекмедже на бюрото си и извади истинския договор. Според него тя можеше да се откаже от тях, когато пожелае, те също можеха да я напуснат, когато пожелаят. Аби не би позволила на Джак да подпише нещо друго. Карла щеше да получава десет процента от всичко, което успее да продаде, с изключение на правата за чужбина, при които освен нейните десет трябваше да се отделят още десет процента за чуждестранните агенти — това беше стандартната процедура. В края на краищата Карла разбра едно — че Аби знае много повече за издателския бизнес, отколкото бе предполагала.

След като подписа договора, Джак си отиде — обясни, че му е дошло до гуша от бизнес и че трябва да се погрижи за някои неща след връщането си от Мексико. Аби щеше да остане и да уреди подробностите около продажбата на правата върху книгата. Тя беше адвокатът му в края на краищата.

Това бе планът им. Той каза на Карла, че се връща в Сиатъл, за да пише. След това излетя за Кофин Пойнт. В старата плантаторска къща сложи в пътната си чанта чисто бельо и дрехи, провери пощата си и набра един номер в Калифорния.

— Пейджър услуги „Скайтел“. Моля оставете съобщението си.

Набра телефонния си номер и затвори. След това взе чантата си и слезе долу. В кабинета си взе една ярко оцветена кутия, от фирма за експресни куриерски услуги. Беше в синьо и червено, голяма колкото кутия от риза. Имаше сметка в тази фирма — беше изпращал ръкописи на разни издатели, както и някои други неща. Той натъпка кутията и попълни формуляра — адресира пратката до себе си, в един хотел в Сиатъл, където трябваше да пристигне сутринта на следващия ден. Беше направил резервацията предната вечер от Ню Йорк. Когато приключи, телефонът иззвъня.