Стив Мартини - Класацията

— Това ще струва цяло състояние!

— От вас очаквам към един милион — каза Бертоли.

— Милион! — изкрещя Залцман.

Бертоли му припомни какво ще стане, ако книгата се провали. В такъв случай не би имало филм. Освен това тази сума не беше кой знае какво за една киностудия. Щяха да платят поне двайсет милиона, за да доведат звездата на снимачната площадка. По холивудските стандарти промоцията на книгата беше дреболия.

— Идва ми наум и нещо друго. Можем ли да използваме името му? „Суперпродукция с участието на…“

— Не знам.

— Как така не знаеш? Мислех, че сте го ангажирали.

— За тези хора ангажирането означава безкрайно ухажване. Той е звезда.

— Е, и?

— Трябва непрекъснато да го глезиш. Знае, че в момента, в който подпише договор, това ще престане. Защо тогава да подписва? — Двамата се замислиха за момент. След малко Залцман попита: — Какво искаш да направиш?

— Ще използваме името му, но ти все едно не знаеш.

— Ще ви осъди и ще ви одере живи.

— Не и ако успеем.

— Ами ако не успеем?

— Ако не успеем, двамата с теб ще трябва да си търсим друга работа. Кой е луд да съди безработен?

Тереза изля водопад от ругатни, когато видя котката да застава на прага. Дългата й движеща се сянка, хвърляна от уличното осветление, бе скъсила живота й с пет години.

Котката измяучи жално и умолително, сякаш се оплакваше от лошото време. Тереза въздъхна дълбоко и започна да се почесва.

— Пссст! Изчезвай! — извика тя на проклетото животно.

Котката я погледна още веднъж, спусна се напред и изчезна в тъмната къща, преди Тереза да успее да помръдне.

— По дяволите!

Протегна ръка към коляното си и напипа парче счупено стъкло. Беше се забило и раната кървеше. Улови го внимателно и го извади. Реши, че е махнала по-голямата част. В тъмното не можеше да е съвсем сигурна. Не посмя да запълзи. Изправи се бавно и застана на крака — единият беше леко свит от болката. След това съвсем внимателно отиде до стената, като плъзгаше обувките си по пода. Напипа ключа на лампата и го щракна. Нищо.

Завлачи крака нататък по тъмния коридор. Котката мяучеше някъде напред, сякаш за да й показва пътя. След малко се отри в крака й и Тереза я изрита с всичка сила. Животното изскимтя и се плъзна по гладкия под като космата хокейна шайба.

Беше оставила пътната врата отворена и сега усещаше подухването на вятъра отвън. Поради някаква причина това беше източник на сила — отворената врата беше открит път за бягство в случай, че се наложи.

На всеки няколко стъпки подритваше предмети по пода, докато накрая краката й бяха като ледоразбивачи в гъст ледоход. Някой беше тарашил къщата и Тереза знаеше кой. Питаше се как да го каже на Аби.

След още няколко крачки влезе в кухнята. Почувства някаква воня и след малко разбра какво й напомня — гниещи продукти в кофа за боклук. За котката тази воня означаваше храна. Животното изчезна. Тереза намери метла.

— Ела, котенце.

През прозореца над мивката се процеждаше светлината от съседната къща и когато очите й се приспособиха към полумрака, Тереза видя размера на пораженията. Нямаше нито една здрава чиния или чаша. Вратите на шкафовете бяха изкъртени от пантите и захвърлени на пода. Чекмеджетата също бяха извадени от местата им. Хладилникът зееше отворен, но не светеше — крушката или беше извадена, или счупена. Съдържанието му беше изсипано отпред във вид на гъста каша. Подметките й залепнаха.

Опипа в шкафа, за да намери фенерчето, но то не беше там. Огледа пода, но не го видя. Опита ключа за осветлението на стената. Знаеше, че е безполезно. Беше права. Видя, че лампата на тавана все още е цяла. Това беше единственото нещо в цялата стая, което Джоуи беше пропуснал. Вероятно беше извадил бушоните или беше повредил таблото. Но беше допуснал и грешка.

На пода върху купчина боклуци се търкаляше кутия с резервни бушони, от онези антики, които се завинтват. Взе я и внимателно заобиколи съборената кухненска маса. Мястото беше напълно опустошено — сякаш някакво диво животно се бе разбесняло.

Изрита няколко неща, изпречили се на пътя й, и котката отново се появи. Тереза едва не запрати по нея кутията с бушоните, но се въздържа.

Излезе от кухнята и отвори вратата към мазето. Стълбището беше съвършено тъмно. Щракна ключа на лампата. Естествено. Джоуи се бе погрижил за всичко. Обърна се назад към кухнята още веднъж, с надеждата да зърне фенерчето или нещо друго, с което да освети стълбата — поне кутийка кибрит. Нямаше нищо. Заслиза към тъмната бездна, стиснала парапета. Беше стигнала средата на стълбата, когато се обърна рязко и видя силуета на котката, застанала на най-горното стъпало.