Стив Мартини - Класацията

— Изглежда, някой друг е написал книгата.

Последва дълго мълчание.

— Там ли си? — попита Залцман.

— Да. Тук съм.

— Не знаем как да постъпим в тази връзка.

— Те лъжат — каза Джоуи.

— Те казват същото за теб. Искам да те попитам нещо. Знаем, че не си написал никаква книга, въпросът е дали изобщо някога си чел книга.

— Какви ги дрънкаш?

— Можеш ли да четеш?

— Да, мога да чета.

— Тогава прочети мислите ми — каза Залцман. — Върви на майната си. — И затвори. — Тъп кучи син!

Върна се към заниманията си, но след трийсет секунди вътрешната линия отново иззвъня.

— Да?

— Пак е той — каза секретарката.

Залцман натисна бутона на първа линия.

— Коя част от посланието не разбра? Чакай да ти обясня.

Хвани се за оная работа. Знаеш ли къде е?

— Ти не разбираш. Имам нещо, което ще искаш да видиш.

— Не, не. Ти не разбираш. Не искам да виждам теб или каквото и да било твое. Да не смяташ, че сме тъпаци?

Джоуи се замисли.

— Това значи ли, че няма да ми платите?

Залцман не вярваше на ушите си.

— Това значи, че ако ме обезпокоиш още веднъж, ще си доставя удоволствието лично да те хвана и да натикам задника ти където му е мястото.

— Ще направиш грешка.

— Така ли? Защо?

— Защото не знаеш кой е написал книгата.

— Знам. Не се тревожи за това.

— Не, не знаеш — каза Джоуи.

— Авторът се казва Джак Джърмейн, с псевдоним Гейбъл Купър. — Залцман знаеше, защото Уайг беше мушнал снимката на Джак под прозрачния плексиглас върху бюрото му, за да му напомня как се е провалил.

— Грешиш — каза Джоуи.

— Слушай, съжалявам, но няма време за повече глупости.

— Не, това не е лъжа. Той не е написал книгата и мога да го докажа.

— А откъде знаеш?

— При мен е оригиналът — отговори Джоуи. — Истинският. Ръкописът. Намерих го в къщата, след като си отидохте. Потърсих го и го намерих. Написал го е някой друг.

Залцман си представи как Джоуи кълве с два пръста на пишеща машина.

— Чакай да позная. Искаш да ни продадеш лайняния ръкопис, нали?

— Помислих си, че ще го поискате.

— Наври си го в задника — каза Залцман.

— Май ще трябва да го занеса в списанието.

— Какви ги дрънкаш?

— Онзи тип прояви голям интерес. Щом разбра, че и студията е забъркана… изпратих му картичката ти.

— Какво списание?

— „Интрудър“.

При споменаването на името по гърба на Залцман пробягаха тръпки.

— Проявиха интерес. Искат да се срещнем — добави Джоуи. — Затова дойдох тук.

„Интрудър“ беше от изданията, които съществуваха благодарение на шоубизнеса и докарваха до ярост кинозвездите с твърдения от рода на това, че са родили космически пришълци. Да се нарече долнопробно би било обида за жълтата преса.

— Плащат доста добре — каза Джоуи.

— Какво им каза?

— Нищо. Все още. — Сега беше ред на Джоуи да се усмихне.

Залцман вече си бе навлякъл гнева на Уайг. Той беше забъркал кашата с Дженрико. Може би това бяха празни приказки. Ами ако говореше истината? Ако знаеше нещо и ги мамеха? „Интрудър“ обичаше подобни истории, а студията никак. Ако се окажеше вярна, щяха да я подемат и други издания. Звездата щеше да се откаже. Три милиона, дадени за авторски права, щяха да изтекат в канала. Естествено, Уайг щеше да обвини за всички него.

— Откъде да знам, че не ме лъжеш?

— Покажи ми цвета на парите си — каза Джоуи. — Можем да се срещнем и сам ще видиш какво имам.

По дяволите. Помисли си го, но не го каза на глас. Още една среща с този идиот.

— Колко?

Джоуи се замисли за момент.

— Колкото миналия път. Двайсет и пет хиляди.

— Толкова давах, когато беше писател.

— Колко искаш да платиш?

— Две хиляди. Ако информацията ти е вярна и това, което имаш, е истинско. — Залцман смяташе да посегне на личните си спестявания. Нямаше намерение да казва на Мел Уайг каквото и да било, преди да разбере какво продава Дженрико.

— Добре. Ще дойда до студията.

— Не. — Залцман се замисли за миг. — Ще се срещна с теб, но само в Сиатъл. — Нямаше да допусне Джоуи да се доближи до студията.

— Защо? Аз съм тук — каза Джоуи.

— Ще ти изпратя малко пари. Двеста. В знак на добра воля — продължи Залцман. Всичко, само да държи Джоуи настрана. — „Червеният лъв“, до летище Сийтак.

— Добре.

Залцман погледна календара си. Времето му беше изпълнено със срещи. Трябваше да жонглира.

— Следващия четвъртък следобед. Два часа. Отиди до белия телефон на рецепцията и попитай за мен по име. Ще те свържат със стаята ми. Донеси каквото имаш. Ръкописа. И дори не помисляй да правиш копия.