Стив Мартини - Класацията

— Ще видя какво мога да направя.

Гласът беше на наемник, част от армията разузнавачи, които студията поддържаха в Ню Йорк, за да следят какво става в света на книгите. Повечето от тези хора действаха открито и имаха офиси в Манхатън, недалеч от издателствата. Те пресяваха официалната информация на агенциите и издателствата, за да търсят материал, който става за филмиране. Имаше и други, като гласа по телефона, които най-често бяха секретарки или други служители на фирмите и достигаха до вътрешна информация — от цената, която издателят е готов да плати за дадена книга, до рекламния бюджет и, най-важното, дали някоя друга киностудия проявява интерес към правата за филмиране. Тези хора слушаха какво се говори из офисите и предаваха чутото където трябва. Киноиндустрията разчиташе много на подобни слухове. Нищо не заслужаваше сериозно внимание, ако някой друг не го искаше. В този случай офертите можеха да стигнат до космични цифри. Индустрията се опираше на схващането, че представите са реалният свят, а ако не са, то съвсем скоро ще станат.

— Има още нещо — продължи гласът. — Оуенс все още не е сключила договор с него.

— Какво говориш? Мина цял месец! Беше в Сиатъл. — Сиднър беше искрено изненадан.

— Изобщо не го е виждала. Не е бил в града. Още не се е върнал. Бил заминал някъде, за да работи по друга книга. Доколкото успях да разбера, тя ще започва оттам, където свършва другата.

Все още не притежаваха правата, нямаха договор със звездата, още не бяха стартирали продукцията, а на хоризонта се очертаваше продължение. Сиднър отвори нов документ на компютърния екран и веднага започна да пише нова докладна.

— Искаш да кажеш, че след като беше при нас, Оуенс е ударила на камък?

— Не съвсем. Свързала се с жената, която живеела с писателя. Тази жена знаела къде е той и според информацията, с която разполагам, в момента помага на Оуенс да влезе във връзка с него.

— Името?

— Аби Чандлис. — Гласът повтори фамилията, после даде служебният й адрес и всичко, което беше известно за Гейбъл Купър.

Десет минути по-късно Рон Сиднър седеше пред огромното дъбово бюро, богато украсено с ръчна дърворезба. Плотът бе покрит с дебело стъкло. Говореше се, че някога бюрото бе принадлежало на Дейвид Селзник и че върху един от ъглите му Кларк Гейбъл бе подписал договора си да изиграе ролята на Рет Бътлър.

Зад бюрото в голямо кожено кресло седеше Мел Уайг, сдържан и студен, безупречно облечен със сако от „Армани“, закопчано догоре.

От другата страна на бюрото седеше Стенли Залцман, шеф на филмопроизводството и номер две в студията след Уайг. Никой от двамата не вършеше нищо без другия.

Уайг прочете докладната на Сиднър, като си играеше със златната верижка на ръчния си часовник за дванайсет хиляди долара.

— Някой друг виждал ли е това?

— Не, сър — отговори Сиднър.

— Не бива да го вижда никой.

Подаде листа на Залцман, който също го прочете. Уайг беше наясно, че както те имаха информатор в „Големия Х“, така и другите киностудиа имаха очи и уши при тях. Колкото по-малко хора видеха съдържанието на докладната, толкова по-добре. Уайг бе успял да привлече актьора, който проявяваше интерес към книгата на Гейбъл Купър, но ако някоя друга студия се добереше до правата за филмиране преди тях, сделката щеше да излети през комина. Касовите звезди вече не бяха обвързани със студиите. Бяха свободни и подписваха договорите си за всеки филм поотделно. Продуцентите нерядко трябваше да пълзят на колене в краката им, за да ги ангажират — както бе постъпил Уайг при тази сделка. В края на краищата актьорът се бе съгласил само защото му се искаше да изиграе ролята на героя на Гейбъл Купър и Уайг го знаеше. Вътрешната линия иззвъня и той вдигна слушалката.

— Сър, на другата линия е Карла Оуенс. — Беше секретарката на Уайг, на която бе поръчал да го свърже преди малко.

Натисна бутона.

— Карла, скъпа, аз съм, Мел. Как си? — Последва пауза, докато тя говореше.

— Е, добре. Слушай, имаш ли нещо против, ако включа спикера? Тук е Стенли Залцман, нали го знаеш? Шефът на производството. Мисля, че ще иска да чуе какво става.

След миг Уайг натисна бутона и остави слушалката.

— Карла, чуваш ли ме?

— Да.

— Здравей, Карла. Аз съм, Стенли.

— Стенли, как си? Не сме се виждали отдавна.

— Твърде отдавна.

— Карла — продължи Уайг, — много искаме да узнаем какво става с твоя човек Купър.

— Всичко е наред.

— Значи е подписал?