Стив Мартини - Класацията

Джак беше научил изкуството да прави книжни фигурки — оригами — от една жена, с която бе живял в Тайланд по време на войната, когато служеше в морската пехота. Беше млада както и той по онова време и мила и го беше научила на много неща — от тънкостите на азиатското любовно изкуство, до правенето на миниатюрни будистки храмове от хартия.

Този на масата пред него в момента беше около половин метър висок и с терасите и украсата си напомняше сватбена торта. Беше го направил за малко повече от две седмици. Най-много време отнемаше накисването на хартията в специалния разтвор и изсушаването й. Фактът, че храмът напредваше по-бързо от писането, може би подсказваше нещо за творческата му нагласа, но той не го долавяше.

Горните шест нива бяха от обикновена хартия — листата, изхвърлени в началния етап на настоящата му работа, четвърти опит след три непубликувани досега романа. Може би беше загубил усета си. Последното му публикувано произведение, „Наръчник на дрипавия дезертьор“, не беше художествена литература, а нещо като техническа брошура, отпечатана от дребен издател от Юга. С малко хумор, добавен от редактора, в нея се даваха указания как да си правиш сам взривни и запалителни устройства. Джак потъваше и сам го осъзнаваше.

Основата на храма, първите две нива, бяха укрепени отвън с тънки картончета, по които личаха напечатани и написани на ръка букви и думи, но само ако се вгледаш отблизо. Те придаваха особен вид на конструкцията — сякаш джуджета бяха изсекли в стените екзотични надписи. Джак беше събирал тези картончета в продължение на месеци.

Понякога редакторите нямаха време да пишат цели писма и вместо това набързо надраскваха по няколко думи, често съвсем нечетливи, върху специални фирмени картички, на които беше отпечатано името им. Вариации на тема „НЕ“. Изпращаха ги като пощенски картички, без плик, а това страшно ядосваше Джак, защото пощальонът и всички, които обработваха пощата, можеха да ги прочетат.

Взе шперплата, върху който бе изградил храма, и го изнесе в задния двор, където правеше експериментите си. Остави го върху стар пън, на двайсетина метра от къщата. За детонатор щеше да използва гилза двайсет и втори калибър. Беше заменил бездимния барут с внимателно приготвена смес от химикали, купени от магазина, и малко черен прах, натъпкан в гилзата около фина стоманена жичка. Тя бе свързана с двужилен кабел, който стигаше до малък акумулатор, недалеч от задната стена на къщата.

Беше научил всичко това преди години. Използваше се най-обикновен разтвор, с който можеш да напоиш хартия. Джак знаеше, че обработен по този начин, и изсушен вестник на практика не може да бъде открит, освен чрез сложен лабораторен анализ — на пунктовете за проверка по летищата не правеха такъв. Прикрит под днешния вестник, никой не би му обърнал внимание, макар че при достатъчно количество би имал мощността на три пръчки динамит.

Нещата, които бе научил, служейки на собствената си държава, техниките за оцеляване и начините да предизвикваш хаос го изпълваха с удивление. Трябваше да провери дали това тук ще свърши работа.

Най-близките съседи бяха на четвърт миля. Малкият храм щеше да заглуши експлозията още повече и когато Джак докосна оголените жички до полюсите и взривната вълна го залепи за стената на къщата и счупи един прозорец над главата му, поне за момент бе стъписай от изненада. По тревата като есенни листа се посипаха десетки късчета опърлена хартия, някои от които все още горяха.

— Дявол да го вземе! Ще стане! — Джак вече знаеше как ще взриви самолета — поне във въображаемите страници на ръкописа, който все още не беше започнал.

Аби караше раздрънканата си кола по шосе I–5 с осемдесет километра в час в най-бавната лента. Беше се наложило да спре, за да долее масло в стария плимут. Километражът бе престанал да работи на двеста и двайсет хиляди километра, но колата продължаваше да върви. Тереза не преставаше да се оплаква от пружините, които се забиваха в задника й. Без съмнение колата се нуждаеше от ремонт, но силите на Аби бяха на изчерпване. В момента имаше по-съществени грижи. Трябваше им половин час, за да се доберат до центъра при натовареното движение по обяд, и тя се безпокоеше, че ще закъснее.

Аби беше от поколението на бейби бума през петдесетте и шейсетте години. Първите вече наближаваха средна възраст. Изтласкваха ги двайсет-трийсет годишните. Повечето мъже на нейната възраст, които не бяха женени, предпочитаха да висят по ресторанти и барове, в които ходят млади момичета. Посланието към жените над четирийсет беше „разкарай се“. Това отношение не бе пощадило и света на бизнеса. За жена от шоуиндустрията, дори от периферията й — развлекателната литература, — животът след четирийсет приличаше на пустиня от пропуснати възможности.