Стив Мартини - Класацията

Аби отвори корицата на папката, откопча механизма и извади първата страница. Показа я на Тереза.

— Боговете помагат на тези, които помагат на себе си.

Върху страницата беше залепена голяма гланцова снимка на мъж — здравеняк, синеок, с ослепително бяла усмивка.

— Кой е този? — Тереза наостри уши.

— Красавец от някаква агенция за откриване на таланти в Ел Ей. — Аби посочи папката пред себе си. — Пълна е с такива.

Разлисти няколко страници. На всички се виждаха снимки на хубави мъже.

— Спенсър я е взел от някакъв познат, когото срещнал на семинар в Ел Ей. Ходел с една от служителките на агенцията. Тръгвам на лов — добави Аби.

Ако някой откриеше, че има копие от каталога, жената, която го бе измъкнала от агенцията, моментално щеше да загуби работата си. Аби трябваше да бъде много дискретна.

Всяко досие съдържаше снимка на съответния актьор, кратко резюме на изявите, адрес и телефонни номера — служебни и домашни. Аби бързо запрелиства папката. През деня повечето работеха като келнери или продавачи, но всичките изглеждаха така, че да ти секне дъхът. Тереза заобиколи масата, за да й е по-удобно.

— Я да видим… — Взе снимката. — Ооо! Готин е! Майкъл Чейпън. Ридондо Бийч. Познаваш ли го?

— Не. Не е моят тип.

— Знаех си! — възкликна Тереза. — Ти си болна! Дай да ти измеря температурата.

— Казах на агентката, че Гейбъл Купър е мургав. Мистър Чейпън не отговаря на описанието.

— Аха. — Тереза придърпа един стол и седна до Аби. Беше убедена, че се е побъркала, но след като се бе захванала с това нещо, малко фантазии нямаше да навредят.

— Е, кажи ми какво смяташ да правиш.

— Ще прегледам този каталог и ще открия физиономиите, които отговарят в най-голяма степен на описанието, което дадох на агентката. След това смятам да им се обадя и да започна прослушвания.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Ще се срещаш с тези типове?

— Докато открия този, който ми е нужен. — Каза го, все едно че щеше да купува салам от магазина.

— И си мислиш, че ще се съгласят да направят това, което искаш?

— Това е актьорска задача, нали? Те са актьори. За повечето от тях това ще бъде шансът на живота им. Възможността да изиграят ролята на истински, жив писател. Кой знае, може дори да станат известни.

— Да, точно така. Физиономията им ще се появи във всички пощи в Америка до снимките на издирваните престъпници. Слушай, единственият светъл лъч в тази фантасмагория би се появил, ако ви тикнат в една килия, след като ви осъдят.

— Какво те притеснява? Ще му платя.

— С какво? — попита Тереза.

— Ще му дам процент от аванса и правата за издаване. Ще се споразумеем. — Аби прелисти страницата и Тереза преглътна следващото си възражение.

— Този е висок и мургав — каза тя.

— Може да свърши работа.

— Слушай, не ти ли трябва помощница? — попита Тереза. Мога да ти нося багажа, да водя записки.

За миг Аби си помисли, че приятелката й се шегува, но после си даде сметка, че не е така. Изведнъж двете се разсмяха.

Рон Синдър вдигна телефона лично. Беше втората линия, явно някой познат.

— Тук Рон. — Пишеше докладна до шефовете, мнение за сценарий, изпратен му от агент.

— Имаме новини от „Големия Х“ — каза гласът в слушалката. Беше ясен и отчетлив, с делови и официален тон. — Казаха ми, че авторът действа под псевдоним.

— Дотолкова се досетихме и сами — отвърна Сиднър. Беше на двайсет и две, хубав и самонадеян. Външният вид се превръщаше в задължителен атрибут в бизнеса, който все повече и повече се движеше от хлапета, ненавършили и трийсет години. Първоначално амбицията на Сиднър беше да стане актьор, но се бе вразумил и бе разбрал, че в тази лотария има по-печеливш вариант. Бе работил като екскурзовод в една от големите киностудиа в Лос Анджелис, а след това го приеха в отдела за обработка на сценарии. Бръмбарът на киното вече беше влязъл в главата на Рон и той копнееше за място при продуцентите.

— Може би — отвърна гласът. — А досети ли се каква е причината за това?

Сиднър наостри уши.

— Говори се, че бил преуспяващ писател. Голямо име.

Сиднър престана да чука по клавиатурата на компютъра.

— Сигурен ли си?

— Информацията ми е от надежден източник.

— Дай ми име — каза Сиднър. — Кой е този автор?

— Нямам име. Поне засега. Ако ми дадеш малко време може би ще разбера.

— Колко време?

— Не знам.

Сиднър се замисли.

— Ако информацията ти е точна и я получим преди всички останали, ще имаш хилядарка допълнително.