Стив Мартини - Класацията

— Знаеш — каза Тереза, — че хората влизат в затвора за подобно нещо.

— Притесняваш се твърде много.

— Сериозно ли говориш? Спомняш ли си онзи тип, който написа книгата за Хауърд Хюз, без да има разрешение?

— Откъде разбра за това?

— Чета.

— Това беше преди години.

— Не променяй темата. Авторът лежа в затвора — каза Тереза.

— Престани да се притесняваш. Гейбъл Купър не е Хауърд Хюз.

— Боже, Аби, той е плод на фантазията ти. Откъде изобщо знаеш, че не е Хауърд Хюз! Та ти още не си го открила.

Тереза Дженрико обичаше да се смее на шегите си, дори и когато я болеше. Съпругът й Джоуи я беше използвал за боксова круша за пореден път малко преди развода им преди пет седмици и сега тя живееше постоянно при Аби, макар и да не беше сигурно колко ще продължи това.

Джоуи беше хитрец и хроничен насилник. Тереза бе успявала да го вкара в полицията четири пъти, но и досега досието му беше чисто — четири ареста и нито една присъда. Тя оттегляше обвиненията всеки път, след като Джоуи я увереше, че я обича, и се закълнеше, че никога вдигне ръка срещу нея.

Аби я бе убедила да поиска развод и бе неин защитник по време на процеса. Освен това бе опитала да я убеди, че трябва да поискат съдебно постановление, забраняващо на бившият й съпруг да се доближава до нея, но Тереза бе възразила, че подобно нещо само би влошило нещата още повече.

— Все едно ми казваш, че съм глупава — поклати глава Аби. — Виж се в огледалото.

— Нали го оставих?

— Да. За четвърти път. Какво беше този път… две счупени ребра? А преди това отлепена ретина?

— Оказа се, че не е. Бяха се заблудили.

— Какъв късмет!

— Казвам ти това, защото не искам да си имаш неприятности.

— Няма да си имам неприятности. Говорих с Морган и той е съгласен.

— Всичко ли му призна?

— Това, което трябваше да знае — отговори Аби.

— Така си и мислех. Ами агентката?

— Засега успявам да я държа настрана. Казах й, че е заминал някъде в джунглите на Южно Мексико, за да работи.

— Рано или късно тази лъжа ще се издъни. Какво ще правиш тогава, а?

— Дотогава все ще намеря някого.

— Точно така.

— Трябваше да я чуеш. — Имаше предвид Оуенс. — „Как изглежда?“, „Какви са му очите?“, „Колко тежи?“, „На колко години е?“, „Стига ли косата му до задника и има ли трапчинка на брадичката?“ Слушай, дори да поиска трапчинка на онази му работа, пак ще й намеря каквото търси. Ако не успея, ще хвана някого и ще му направя трапчинка.

Тереза я погледна с големите си светли очи.

— Сетих се.

— Какво?

— Можем да използваме Джоуи. Ти ще го държиш да не мърда, а аз ще му окажа честта. Имам предвид онази му работа. — Мисълта, че би могла да обреже Джоуи с месарски сатър, й се струваше смешна и справедлива.

— Прекалено глупав е — отбеляза Аби. — Освен това, ако той беше написал книгата, всичките му герои щяха да говорят като пияници.

— Мога да ти кажа, че е захвърлил бутилката.

Аби се зачуди дали не я е захвърлил по Тереза.

— Браво на него. Обади ми се, когато ритне камбаната.

— Не. Говоря сериозно. Спрял е да пие.

И преди бяха водили този разговор. Аби я бе предупредила, че ако не зареже Джоуи, някой ден той ще я убие. В отношенията им бяха налице всички типични признаци. Джоуи беше неуправляем пияница, параноичен маниак, тласкан от алкохола, с безумен нрав, който не знаеше мярка. Ако я убиеше и я нарежеше на парчета, несъмнено щеше да е толкова пиян, че да не помни къде ги е скрил. В съда щяха да пледират за временна невменяемост.

— Не променяй темата. Говорехме за теб и глупостта, която се каниш да направиш.

— Не е глупост. — Аби намести папката в средата на масата пред себе си. Тереза я виждаше наопаки. — Погледни на нещата по друг начин. Колко пъти си имала шанса да си играеш на Пигмалион?

— Пиг… какво?

— От гръцката митология. Пигмалион бил скулптор, който мразел жените, докато не направил статуя на много красива жена, в която се влюбил.

— Познавам доста такива мъже.

— Нарекъл статуята Галатея, а когато му омръзнало да прегръща студен камък, отишъл да се жалва на боговете, в случая на Афродита, и поискал да му намери жена, красива колкото творбата му. Афродита го съжалила и съживила статуята.

— Какво искаш да ми кажеш? Че този Гейбъл Купър, тази, мечта с трапчинка на онази си работа, е твоята статуя?

Аби се засмя.

— Не е статуя, но все пак е мое творение.

— Аз пък ще ти кажа, че се надявам редовно да се молиш на Бога. Защото ще имаш нужда от солидна помощ.