Стив Мартини - Класацията

На лицето му се появи усмивката, от която женските сърца напълно се размекваха. Той наведе глава и я зацелува по врата.

— Трябва да знам какво става, ако искаш да успея. Поне ми разкажи историята в най-общи линии. И спомени някои детайли.

— Не. — Той отново зарови лице във врата й и тя се разсмя. — Джак, престани. Не можеш да изядеш рамото ми.

— Защо не? Толкова е вкусно. Малко соленичко, наистина. — Той заби лекичко зъби в меката плът. Не й причини болка, само сърцето й заби по-учестено.

— Стига — опита се да го отблъсне смеешком тя, но езикът му се плъзна по врата й и спря под ухото.

— Искам само да надникна — промърка Джак. — За минутка. — Говореше за книгата, но ръцете му си играеха с през рамките на банския й.

— Престани! — опита се да бъде сериозна тя, но не успя.

Усещаше топлината на тялото му до своето. Дори в хладна та вода Джак излъчваше енергия като ядрен реактор. Една вълна ги покри за миг и кракът на Джак се плъзна между бедрата й, повдигайки тялото й нагоре. Двамата се оставиха прибоят да ги люлее. Джак впи игриво зъби в крайчеца на ухото й и тя притихна, обгърнала шията му с ръце.

— Гъделичкаш ме.

— Вкусно е. Трябва да опиташ.

— Не мога да ги стигна — заяви тя.

— Не твоите. Моите.

— Така ли? — разсмя се тя и подпря брадичка на гърдите му. — Защо държиш толкова да знаеш нещо повече за продължението?

— Ами ако ме питат за него в Ню Йорк? — изненада се Джак. — Карла може да бъде много убедителна. — Джак плъзна ръка в банския й костюм. — Предполагам, че знае методи за изтезание, които едва ли можем да си представим.

— Престани! — Тя се опита да отмести ръката му, но не успя. Движението й само го възбуди още повече. Аби поглед на към плажа. Нямаше никой. След миг и другата му ръка се плъзна по тялото й, двете се срещнаха и я повдигнаха. Двата й крака се оплетоха на кръста му.

— Тя сигурно знае начини за измъкване на информация, на които не може да се устои — каза Джак.

— Ти не се поддавай — насърчи го Аби.

— Ами ако ме принуди да я излъжа?

— Поне го направи убедително.

Нова вълна залюля телата им. Аби затвори очи. Устните им се сляха.

— Забравих да ти кажа. Морган пристига другата седмица — Беше събота сутринта. Аби и Джак се бяха успали.

Сега Аби точно излизаше от банята, увита в хавлиена кърпа.

— За какво? Може да свърши всичко по телефона.

— Какъв ти е проблемът с Морган? — попита тя.

— Той е гаден адвокат — отвърна Джак. Не можеше да прости на Спенсър държането му в деня, когато го бе принудил да подпише договора и да играе по неговите правила.

— И какво от това? И аз съм адвокат — възмути се Аби.

— Да, ама ти си много по-сладка — обясни Джак и я щипна, докато минаваше покрай него. Аби се втурна към гардероба и затърси какво да облече.

Облегнат на куп възглавници, Джак се наслаждаваше на гледката от леглото.

— И какво иска?

— Било нещо важно, но не желае да ми го каже по телефона.

— Трябваше да му кажеш да не идва. Ще пречи. Ще те разсейва.

— Боже, не ми трябва повече да ме разсейват — изгледа го с лукава усмивка тя. Джак бе завит само с чаршаф и очертаващата се подутина отдолу бе доста издайническа. Аби избра някакви панталони и подходящо горнище и тръгна обратно към банята. Джак се опита да дръпне хавлията й.

— Спри вече. Трябва да се приготвим — успя да се измъкне от ръцете му Аби, влезе в банята, облече се бързо и за почна да си оправя косата. — И ти трябва да ставаш — провикна се тя. — Фотографът ще дойде след двайсет минути. От „Ентъртейнмънт Уийкли“.

Сякаш Джак беше забравил.

— Да почака — заяви важно той. — Аз съм творец.

Телевизионен екип от голяма компания щеше да пристигне следобед, за да заснеме автора в процеса на работа. Материалът щеше да бъде излъчен през седмицата, когато излизаше книгата. Време беше писателят Джак да си заработи парите. Той се надигна, без да се притеснява от голотата си. Този човек не притежаваше капка свян. Застана до Аби и се взря в отражението си в огледалото, после отскубна едно бяло косъмче над слепоочието си.

— Все се появяват нахалниците — възкликна полусърдито той.

— Ако продължиш да ги скубеш, ще оплешивееш — скастри го Аби. — Едно дяволче ми подсказва, че няма да остарееш с достойнство.

— Аз въобще няма да остарея — ухили се той.

Аби изведнъж почувства, че може да се окаже прав. Кой казва, че животът е справедлив?

Джак се усмихна на отражението си и се взря в безупречно равните си бели зъби, като че ли нещо би могло да им стане през нощта.