Стив Мартини - Класацията

— С удоволствие, благодаря — усмихна се вяло Лутър и се настани на стола в малката приемна пред кабинета на Спенсър. Отвътре се чуваха гласове, но не можеше да различи никакви думи. Май бяха на двама мъже.

Секретарката му донесе кафе и се отдалечи. Лутър взе един вестник от масичката. Гласовете вътре леко се повишиха. Определено бяха на двама мъже, които се караха. Секретарката го погледна разтревожено, но Лутър бе забил поглед във вестника. Вече започваше да различава думи.

— Никакви отпуски повече. Стига толкова.

— Отивам по работа. — Лутър разпозна гласа на Спенсър.

— Да, да. Три дни на Карибите били работа. Забрави го.

— Какво значи това? Трябва да искам разрешение, за да замина в командировка ли?

Секретарката явно започваше да се притеснява, че чужд човек присъства на подобен скандал.

— Заседанието може да продължи малко повече — обърна се към Лутър тя. — Сигурен ли сте, че искате да изчакате? Ще помоля мистър Спенсър да ви се обади веднага щом се освободи.

— Не, не. Ще почакам. Няма нищо — успокои я Лутър. Не би могла и с кран да го помръдне оттук. Той се намести по — удобно и заслуша с удоволствие.

— Никъде няма да ходиш. Не за сметка на фирмата. С нейните пари и време. — Това беше непознатият глас. — А до като отсъстваш, няма да те покриваме в съда. Я си погледни календара. Имаш три явявания в съда по висящи дела през това време. Кой ще ти върши работата? Напоследък само отсъстваш и още питаш защо съдружниците се тревожат. През последните четири месеца си бил извън града четири пъти за общо повече от три седмици. Като не включваме отпуската ти.

— Това беше по работа.

— Не виждам да си получил някакви хонорари за почасова работа.

— Работя на твърдо заплащане. А ти можеш да накараш някой от младите сътрудници да поеме делата ми.

— Не. Няма да стане. — Явно това трябваше да бъде последната дума, защото тонът се повиши рязко. Вратата се отвори. Лутър бе вдигнал вестника пред лицето си.

— Значи искаш да й кажа, че фирмата не желае да се занимава с делата й? Става дума за седемцифрени суми, които непрекъснато растат. Така ли? — попита Спенсър.

Другият мъж замръзна на прага. Взираше се директно в някакъв разтворен вестник, но не виждаше кой стои зад него. Сигурно е някой друг адвокат, помисли си Лутър. Единственото, което може да го развълнува, е звънът на пари.

— Откъде има толкова пари мисис Чандлис? — завъртя се на пети разяреният шеф. — И какво прави в Сейнт Кроа?

Този човек просто вършеше работата на Лутър. Полицаят наостри уши. За съжаление другият направи крачка напред в кабинета на Спенсър и тресна вратата зад себе си.

Лутър не можеше да чуе вече нищо. Сега ставаше дума за пари и адвокатите заговориха най-кротко и възпитано, като истински джентълмени и професионалисти. Все пак Лутър разполагаше с ново парче от пъзела. Вече знаеше къде е Аби Чандлис. Той остави вестника на масата и се изправи.

— Отивате ли си? — запита го секретарката.

— Ще дойда в по-удобно време — усмихна се той и тръгна по коридора. Моментът не беше подходящ за разговор със Спенсър. Лутър се надяваше секретарката да забрави да му каже, че го е търсил някакъв полицай. Ако действаше бързо, Санфилипо можеше да открие Аби, преди да замине за някъде другаде. Щеше да се обади веднага на колегите си в Сейнт Кроа. А информацията за Джърмейн щеше да остави за някой друг път. За момента не беше необходимо да разкрива всичко, което знаеше.

Само за няколко дни къщата на брега се превърна в истински дом за Аби. Малкото едноетажно бунгало, боядисано в яркожълто, се намираше на около километър от плажа. Редица млади палми го скриваха от шосето. Гъстата висока трева наоколо стигаше до дюните. А плажът беше просто вълшебен, извит като полумесец, обграден отзад с палми и друга тропическа растителност, с бял пясък и синьо-зелено, набраздено от бели зайчета море.

Аби бе мечтала за подобно място цял живот: мирисът на океана, шумът на прибоя, черните фрегати с разцепени опашки, които се носеха безшумно в небето над потъналия в зеленина бряг. На залез тя се разхождаше по плажа и усещаше полъха на морския бриз по лицето. Отиващото си слънце обагряше облаците на хоризонта в розово и лилаво. Сякаш времето не бе докоснало това място. Нощем, докато работеше на малкия компютър в стаята си, до нея долитаха звуците на реге от бара на „Пирата“ в другия край на заливчето. Джак бе задържал стаята си там, но прекарваше повечето време в къщичката с Аби. Двамата имаха все повече истински нежни моменти. За пръв път като че ли всичко в живота на Аби беше наред. Ето че правеше онова, което искаше — пишеше, а първата й книга бе на път да направи фурор в класациите. Изглаждаше прекалено хубаво, за да е истинско.