Стив Мартини - Класацията

— Не ти ли намекна за какво иска да си говорите? — попита небрежно той.

— Кой?

— Спенсър.

— Не. Каза, че не е за телефон.

— Нещо за книгата ли?

— Вероятно. Или за смъртта на Тереза.

— Там пък какво става? — погледна я изненадано Джак. Не бяха говорили за това от седмици. Аби нямаше желание да обсъждат темата.

— От полицията искат да говорят с мен — обясни тя. — Обичайна процедура. Нищо странно. Открили са банковата сметка. — Аби сви рамене, сякаш искаше да каже: какво мога да направя. — С аванса за книгата.

— Спенсър не им ли е казал къде си?

— Не. И е прехвърлил парите на място, където не могат да ги открият.

— Това би ги накарало да се позамислят — каза Джак. — Една жена е убита, а приятелката, с която живее, изчезва с куп пари, които също потъват някъде. Да, да, не се учудвам, че имат въпроси.

— Ще разберем от Морган, като дойде — сви рамене Аби.

— Да се надяваме, че изненадата няма да е заповед за задържането ти.

— Не става дума за никакво задържане. Нямам причини да я убивам. Дори не бях в града, когато е станало. Имам алиби.

— Не е необходимо да ме убеждаваш мен — заяви Джак. — Аз не задавам въпросите. Но аз лично мисля, че Спенсър си търси извинение да дойде тук.

— Защо му е да го прави?

— Защото иска да се увери, че си добре. Няма ми доверие.

— Може и да е прав. — Тя не можа да разбере дали погледът, който й хвърли Джак, е сериозен, или не. — Морган мисли, че ми е баща.

— Дано си няма някое малко кръвосмешение наум.

— Морган и аз? — взря се изненадано в него Аби. Джак кимна. — Сигурно се шегуваш. — Морган беше на годините на Джак, но с цяло поколение по-стар. Не ставаше въпрос за възраст, а за отношение към живота. И затова Спенсър беше като баща, а Джак — любовник. — Ние сме приятели. Нищо повече.

— Казала ли си му го?

— Не се е налагало. За разлика от някои хора той никога не си е пъхал ръцете в банския ми.

— Защото няма самочувствие, нали?

— Защото е джентълмен.

— Точно това исках да кажа — кимна сериозно Джак.

Следобедът бе посветен на снимки за списанието и телевизията. Първо се появи фотографът от „Ентъртейнмънт Уийкли“ и направи снимки на Джак, облечен в черно, на фона на белия пясък на плажа. Направо художествена фотография.

Един час по-късно пристигна телевизионният екип. Джак се преоблече набързо. Снимаха в далечен план как се разхожда по плажа и разговаря с журналистката за жертвите, които писателят трябва да прави в името на изкуството.

— Разбира се, че животът на писателя е самотен. Но не бих го заменил за нищо друго. — Дрън-дрън.

— Как успявате да пишете така увлекателно?

Джак се замисли за миг.

— Мичънър го е казал вероятно най-добре. Той твърди за себе си, че е един от най-лошите писатели на света. И един от най-добрите майстори на пренаписването на написаното. И аз съм такъв. Все пренаписвам.

Ако продължава да реди такива глупости, би трябвало да работи в Белия дом и да пренаписва историята, помисли си Аби.

— Там ли се крие тайната, в преработването на вече готовото произведение?

— Абсолютно. То е като при музиката — продължи убедително Джак. — Трябва да имаш ухо. Ако нямаш слух, няма да станеш писател.

Сгушена под сянката на палмовото дърво заедно с хората от екипа, Аби чуваше собствените си думи от устата на Джак. За сетен път си каза, че е постъпила правилно. Беше се скрила от всичко онова, което презираше — от блясъка и шумотевицата на шоубизнеса. В този свят чертите на лицето на Джак и формите на тялото му имаха превес над съдържанието на книгата на Аби.

Но докато го наблюдаваше на плажа, не можа да скрие от себе си чувството на съжаление и негодувание, което постепенно я обземаше. Тя знаеше, че книгата е нейна, но милионите зрители, гледащи Джак по телевизията, нямаше да го узнаят. Щяха ли някога да я приемат? Може би Джак беше прав. Беше сътворила един толкова съблазнителен мираж, че той сега заплашваше да погълне собствената си създателка.

Беше разголила душата си пред Джак по време на подготовката им. Сега собствените й думи долитаха до нея чрез гласа на Джак и тя усещаше, че е загубила нещо, нещо голямо, което обаче не можеше да опише. Беше се отказала не само от признанието и славата, но и от част от себе си. Аби осъзна, че бе изгубила донякъде своята самоличност.

Влязоха вътре, за да заснемат Джак пред компютъра по, прозореца. Говориха за детството му като син на военен разпитваха го какво е усещането да си на върха.