Стив Мартини - Класацията

— Нещо твърде преходно — каза бавно Джак. — Не изглежда реално. И не е, докато не видя заглавието на книгата ми в класациите на бестселърите. Може би и тогава няма да съм убеден.

— Явно трудно може да ви убеди в нещо човек — усмихна се журналистката.

— Защото знам, че славата лесно се изплъзва. Докато книгата не се наложи твърдо на пазара, нищо не е сигурно. — Той се замисли за миг с онова тъжно-сериозно изражение, което водещите в големите телевизионни компании обичат толкова много. После погледна право в камерата. — Всичко е като сън. Усещаш, че можеш да се събудиш всеки момент, за да разбереш, че не е било наистина. — Той направи пауза. Усетът му за време бе дар от бога. После заговори отново: — Всяка нощ се събуждам от един кошмар, кошмарът, че всичко това е просто един сън.

Журналистката седеше безмълвно, хипнотизирана от погледа му. Думите му заглъхнаха и чак тогава тя се върна към реалността.

— Хари, хвана ли го? Кажи, че го хвана — обърна се към оператора тя.

— Хванах го — успокои я той. Току-що бе заснел последния едър план на Джак.

— Ще пуснем глас зад кадър с последните му думи. Това ще бъде краят. На фона на залязващо слънце, последни проблясъци на хоризонта. Имаме ли още кадри от оня материал от Хаваите?

— Струва ми се, че да.

— Чудесно. Ще използваме тях. Никой няма да разбере разликата.

— Значи ви хареса? — намеси се Джак.

— Страхотно беше — сграбчи ръката му тя. — Най-важното е, че зрителите моментално ще се заплеснат по вас.

В този момент Аби осъзна, че Джак е опасен. Лъжеше с усмивка, която парализираше разума.

Очакваше се Джак да пристигне в агенцията след по-малко от час и Карла се подготвяше трескаво. С помощта на секретарката си обобщаваше последната информация от Бертоли за маркетинга на книгата.

Оуенс искаше първа да съобщи на Джак хубавите новини — Агентите обичат да поднасят радостни вести, надявайки че клиентът им ще ги отъждестви с тях.

— Имаме ли цифрите за телевизионната реклама? — попита Оуенс.

— В папката ти са — каза секретарката.

— А размерите и броят на стендовете, където ще излагат книгата в книжарниците? — попита Карла. — Имаме ли данните?

— И те са в папката ти при всичко друго. — Секретарката й Джадра започваше да се побърква. Оуенс винаги създаваше суматоха преди срещи с важни клиенти.

Но този път май бе по-зле отвсякога. Незнайно по каква причина Карла се боеше от Джак. Надяваше се, че днес няма да доведе адвокатката, която го бе обсебила. При последната им среща Аби сякаш четеше мислите й, от което й стана неприятно. Все още търсеше начини да откъсне Джак от тази досадница. Трябваше й време, но щеше да измисли как да се отърве от Аби Чандлис. Именно тя я възпря да продаде повече книги на Бертоли, книги, чиято комисиона щеше да донесе на агенцията милиони долари, а Джак щеше да й е в кърпа вързан поне за пет години.

— Кажи ми за стендовете — попита тя Джадра. — Колко броя е направил Бертоли?

Секретарката й се разрови в една папка и измъкна някакви листове.

— Пет хиляди.

Карла подсвирна. Не беше чувала за друга книга да е купувана толкова голяма изложбена площ.

Стендовете представляваха картонени стойки, с които издателството снабдяваше книжарниците. На всеки от тях можеха да се наредят от дванайсет до петнайсет изправени книги, а отгоре с ярки огромни букви бе изписано името на автора и заглавието и всевъзможни суперлативи, сътворени от рекламния отдел. Издателството трябваше да плати площта във витрините и предната част на книжарниците, където се поставяха стендовете. Само за една верига седмичната сума можеше да достигне трийсет хиляди долара. Стендовете с книгата на Джак щяха да струват близо двеста хиляди долара за първите два месеца. Без тях една книга рядко или по-скоро никога не можеше да стане бестселър. Поради тази причина съществуваше жестока конкуренция за изложбената площ.

Това беше само едно от нещата, които издателствата правеха, за да заинтригуват пазара. При книгите с меки корици се наемаха номерирани лавици в супермаркетите, но номерата нямаха връзка с мястото в класацията. За една солидна сума издателството можеше да си купи лавица номер едно. На масовия пазар фирмите с много пари можеха да си създадат своя собствена версия на действителността.

Бертоли бе платил и за скъпи вестникарски реклами, които заемаха цели страници в „Ел Ей Таймс“, „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Чикаго Трибюн“ и няколко списания с огромен тираж.