Стив Мартини - Класацията

— Кажи за какво.

— Не мога. Не по телефона. Ще се опитам да се освободя и да дойда при теб. — Не знаеше как ще убеди Кътлър да пусне, но трябваше да намери начин.

— Кажи ми го сега — настоя Аби.

— Не е за телефон. — Той не разбра дали тя го чу, или не.

Връзката прекъсна. И по-добре. Спенсър беше убеден, че лошата новина, особено когато за него самият е толкова добра, трябва да бъде съобщена лично.

Лутър не беше направил нито крачка напред в разследването на смъртта на Тереза и Джоуи Дженрико от месец насам. Беше чакал в продължение на часове и дни пред кабинета на прокурора заедно с какви ли не представители на правораздавателни агенции за съдебни постановления и призовки. Полицаите винаги чакаха повече, отколкото хората с частни адвокати. В този случай чакането имаше скъпа цена. Удари на камък, когато се опита да проследи финансовото състояние на Аби Чандлис. Беше изтеглила някакви пари и беше изчезнала. Лутър попадна на сведения за внасяне на големи суми по една сметка, но сметката беше закрита.

Адвокатът Спенсър не пожела да говори с него. Позова се на професионалната тайна, обясни, че Аби Чандлис му е клиентка, и отказа да отговаря на въпросите му. Предложи му да я арестува, ако има основания. За Лутър всички адвокати бяха гадни типове. Истината не ги интересуваше. Работата им беше друга. За момента той не разполагаше с достатъчно доказателства да предяви обвинения към Аби Чандлис и Спенсър го знаеше. Въпреки това Лутър беше убеден, че тя или е замесена в убийствата, или знае повече, отколкото казва.

Междувременно колегите му от отдел „Съдебна медицина“ бяха попаднали на нещо доста интересно. След като откриха трупа в езерото, полицаите запечатаха апартамента на Джоуи и го претърсиха най-щателно. Мистър Дженрико беше отвратителен мърляч и те откриха много отпечатъци. Май никога не беше бърсал прах.

Но бе имал навика да забърсва по някоя стриптийзьорка от бара и да я води у дома. Според патолога бе имал и херпес симплекс в начален стадий. Който го бе убил, бе направил услуга на здравните органи.

Има случаи, когато намерени отпечатъци не фигурират в никаква база данни. Такива бяха открити на вратата на хладилника на Джоуи. Никой компютър не ги разпозна. И още нещо при тях прикова вниманието на лаборанта. Отпечатъците бяха толкова ясни поради мазното вещество, останало върху емайла на вратата. Не ставаше дума за обичайните мазни пръсти. Лаборантът изследва следите и установи, че става дума за машинно масло, произведено от компанията „Хопс“. Използваше се за смазване на леко оръжие.

Лутър изведнъж се заинтересува от неидентифицираните отпечатъци. Изпрати ги във ФБР, макар че местната полиция рядко върши такива неща, защото отнемат много време и средства. Но този път имаше защо. Отпечатъците принадлежаха на някой си Джак Джърмейн и се водеха на отчет в армията. Лутър се запита какво ли правят отпечатъците на човек, живеещ в Южна Каролина, на вратата на хладилника на Джоуи Дженрико в Сиатъл.

Още по-интересно стана, когато името на Джърмейн се появи на два чека, джиросани в полза на Аби Чандлис, преди да бъдат закрити сметките й. Изглежда, че Джърмейн бе връзката между Чандлис и смъртта на Джоуи Дженрико. Може би тя го беше наела да извърши убийството. Въпросът беше защо.

Лутър натисна бутона на асансьора за деветия етаж и се замисли. Беше девет часът сутринта и се надяваше да завари Морган Спенсър в кабинета му. Искаше да го изненада. Спенсър можеше и да се позовава на конфиденциалните отношения между адвокат и клиент по отношение на Чандлис, но какво щеше да каже за Джак? Освен това Лутър май бе попаднал на нещо, приличащо много на престъпен заговор, а изискването за конфиденциалност не се простираше върху подобни случаи. Много искаше да види как ще реагира Спенсър, като му спомене името на Джърмейн.

В приемната нямаше никой. Само една секретарка седеше зад компютъра.

— Мога ли да ви помогна?

— Търся Морган Спенсър.

— Имате ли уговорена среща?

— Не. Но съм сигурен, че ще ме приеме. — Лутър измъкна значката си от джоба.

— Един момент, моля — набра някакъв номер тя и заговори тихо. — Как се казвате?

— Лейтенант Санфилипо.

След минута някъде отзад се появи друга секретарка.

— Моля, последвайте ме. — Тя го поведе покрай кутийки — те с плексигласови прегради, където се трудеха робите, към просторните кабинети на съдружниците.

— Мистър Спенсър е на заседание в момента, но ще ви приеме веднага щом се освободи. Искате ли чаша кафе?