Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

„За какво ще пишете“ — ме питаха; и понякога с учудване установявах, че има и писателска орис, има определени задачи, които не могат да се избегнат, както някои човешки срещи, емоционални или чувствени връзки. С отчаяние забелязах, че за години напред или дори за цял живот зная за какво ще пиша — по време на разговор подхвърлях идеи за книги, които някога, навярно, по-късно, бих искал да напиша — и след години със слисано изумление забелязвах, че пиша книгата, онази, за която преди години съм споменал случайно, мимоходом. А толкова добре би било да мога да избягам от тези „допълнителни“ задачи, да „пропусна“ едно или друго, да почивам и да се протягам, да събирам сили за други експерименти; но не, не можех да се изплъзна от нито една буква. Очевидно всеки ред бе част от една и съща задача; дори и излишните, несъвършени, престъпно нескопосните или небрежни редове… Зная, че никога не съм се готвил за „голямата книга“, в която „ще кажа всичко“; писателят знае, че никога не казва „всичко“ и големи книги се готвят да пишат само дилетантите или професионалистите, живеещи в покрайнините на литературата. Вярвах по-скоро, че сред всичките ненужни, припознати с неспокойна и нечиста съвест и все пак неизбежни съчинения по конкретен повод, веднъж ще съумея в някой ред или пасаж да кажа онова, което никой друг не може да каже вместо мен. Предполагах, че казаното от мен няма да бъде особено умно, фрапиращо самобитно, ослепително духовито; възможно е като му дойде времето и мястото, да се наложи да го изрека под формата на клише, защото както в живота, така и в литературата най-важното съобщение, онази дума или мнение, които изразяват безостатъчно човека, са най-често твърде обикновени. Понякога си въобразявах, че всичко, което пиша, е само предисловие и претекст: в действителност искам да опиша, да обрисувам една-единствена фигура и с изненада забелязах, че тази фигура е жива, вече зная името й, познавам я, зова я: струва ми се възрастна жена, тя стои в центъра на една човешка общност, не е особено умна, нито дотам добра, просто знае нещо, навярно „тайната“ на живота, която тя със сигурност не би могла да изрази с думи: има равновесие, това е всичко… Тайната на тази жена, на тази по-жива от всички реални жени непозната, ми се искаше да разгадая по време на работа. Дали това е писателското „верую“? Сигурно не е. И понякога се изумявах колко разточително, по какви заобиколни пътища трябва да диря път към нея, трябва да пребродя стотици островчета на спомените, докато се добера до нея — тя е в дъното на всичко, което зная или бих искал да зная за живота; не знам коя е тази жена, дали е живяла някога, дали съм се срещал с нея? Навярно тя е майката, другата, вечна и непозната, с която бих искал да се срещна; не зная. Но зная, че я диря с всеки написан ред, с всяка книга и жанр; сякаш би могла да ми даде отговор. И сетне минаваха години, изпълнени с труд, с компромиси и експерименти, когато виждах лицето на тази фигура все по-смътно, по-неуверено, не чувах гласа й; и тогава за миг, в чужди краища, неочаквано я съзрях. Сякаш работата не бе нищо друго, освен претекст и повод да я срещна веднъж.

Къде да поставя точката, кога писателят стига „края“ на едно такова съчинение?

Животът препуска в надпревара с книгата. Един обед, през есента, умря баща ми. Умря със сила, с достойнство и образцово. Сякаш ми показа как трябва да се умира — умря в ръцете ми и от този миг страхът ми от смъртта се промени; не се страхувам вече тъй, не от смъртта се страхувам, нито от неизвестността, от ужаса; по-скоро ми е жал да изоставя живота, вкуса и аромата на живота пазя от смъртта; но в мига, когато баща ми склопи очи, разбрах, че смъртта не е нито лоша, нито добра, няма никакъв характер.

Страда дълго. Хората, към които неразривно ни привързва нещо общо, проумяваме напълно едва в смъртта. Умря в чужд град, сред чужди хора, само ние бяхме около него, семейството, този сложен сплит, чийто смисъл и съдържание — и това ми обясни смъртта — бе той. Бащината смърт е винаги експлозия; в такъв момент семейството експлодира, всеки поема по своя път. Бе в съзнание до последния си миг; половин час преди смъртта повика лекаря на болницата и с любезен жест рече: „Разпоредих господата да получат своите хонорари.“ Умря като джентълмен, който не може да се оттегли от живота с дългове, разпореди се грижливо, съзнателно, отдаде всекиму своето, всеки получи усмивка, поглед или ръкостискане. „Това е последният ми ден“ — каза на заранта в деня на смъртта си; и дълго гледа листата на есенните дървета, дърветата пред прозореца, с късогледите си и уморени очи. В краткото време преди агонията си, когато вече със сигурност знаеше, че след няколко часа или минути ще умре, бе покъртително мъдър и спокоен. Винаги съм се възхищавал на чудната му способност да гледа на живота от перспектива, от своя си, сдържана перспектива. Тази странна способност си му остана присъща до последния миг от живота.