Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

Писателите живееха самотно, едва ли не в катакомби, криейки се и изпълнени с недоверие. На повърхността на „литературния живот“ имаше крамоли, недоверчивост, съперничество между поколенията. Всички живеехме на тази малка, пренаселена територия, гризяхме един и същ тъничък комат хляб. Какво ли можеше да се „постигне“ тук? Сигурно не много — и най-добрите успяваха да постигнат работата им да съзрее, понякога дори чуваха слабия, безсилен и свенлив отзвук на своите творби… За какво всъщност пишехме? Едва след години разбрах въпроса, с който ме бяха посрещнали на пристигане в пещенското кафене с подигравателно въодушевление. Всяка седмица купувах от продавача на вестници на Кръговия булевард френски седмичници, търговецът на книги всеки месец ми изпращаше чуждестранни списания — и понякога се надвесвах над тези известия с разтуптяно сърце като човек, останал далече, далече, на огромно разстояние от големите топли течения, които подхранват и оплождат духа на човечеството, без да разбира съвсем точно алюзиите, по-скоро предполага и предвкусва, по тези мостри съди за сладостта на новата реколта… Някои от значителните все още явления следях отдалеч; но вестта за новите, за младите, за „движенията“ стигаше дотук филтрирана, размита. Чувах само заплашителния тътен на света; и като стадо пред буря, в нервна уплаха се силехме от време на време да „се организираме“, да се сплотим в съюзи или за отбрана срещу непознати по съдържание опасности със злокобни сенки. Естествено, опитите за обединяване винаги се проваляха. Писателите си оставаха самотни. Бяхме такива по природа, съдбата ни бе такава.

В Пеща, на Кръговия булевард, понякога сядах на някоя пейка и се правех, че наблюдавам „столичния живот“. Живеех самотно, сякаш бях депортиран.

Работата, като болест, бавно взе надмощие в живота ми. Писането не е за „здрави“ хора; здравият човек е преди всичко здрав и работи, за да бъде по-близо до живота; писателят работи, за да се доближи до дълбините на минните галерии на творбата, където го чакат опасности, земни срутвания, водопади и рудничен газ. Неврозата ми циклично се възвръщаше в миговете, когато приближавах определени работни участъци, притесненията ми вземаха надмощие, понякога работех месеци наред изтерзан, в някаква уж недотам сериозна смъртна опасност, зареден с токсини, изоставен, изолиран от всяка човешка общност — за любов, другарство, човешка близост мислех единствено с носталгията, с която монахът мисли за светския живот; но и самата носталгия е предателство… От време на време търсех някой мъж или жена; но тези опити завършваха винаги с позорен провал, „носталгията“, бягството в живота, страхливият отбой незабавно рефлектираха върху качеството на работа. Тогава късах с реалността, няма спасение за мен, никой не е отговорен за съдбата ми, трябва открай-докрай, безусловно да отдам живота си на творчеството: така да живея, под високото напрежение на тази идея-фикс, понякога в отчаяно паническо бягство, което ме тласка сломен отново и отново в другия живот, над хартията. Писането е преди всичко начин на живот, както го е нарекъл един от неговите най-големи познавачи и аналитици, Ерньо Ошват 221 221 Ошват, Ерньо (1876–1929): редактор и критик, основател на списание „Нюгат“. . Писателят трябва да живее писателски живот или поне живот, достоен за писател… това е условието и то не търпи уговорки. Стенещите, примамливи звуци на живота непрестанно ме изкушават и ми причиняват болка; „разрешение“ няма, вече знам, че ще остана вечно слаб, вечно ще се опитвам да бягам, да моля за местенце в хорския живот и докато, зъзнейки, се гуша в топлината на някоя душа или тяло, аз извършвам двойно предателство: срещу гостоприемната душа и срещу демона на работата.

Пишех, защото исках да кажа нещо; пишех, защото този „начин на живот“ отговаря на характера ми и на духовния ми строй; защото писателското слово ми дава такова върховно житейско възприятие, каквото житейските действия никога не могат да предизвикат; защото тези житейски възприятия също не могат да са цел на писателя и те трябва да бъдат отречени, всичко да се спаси в затворената форма, в която произведението живее вече само по себе си, без да се подхранва от външния свят, без родственици и почитатели, дори без отзвук и успех. Исках нещо да кажа — и написах книга, сетне още една, и тогава разбрах, че писателската „програма“ не е поредица от книги — винаги, с всеки написан ред искам да кажа все едно и също, чрез книги и жанрове приливът се стича към общата делта, а аз просто присъствам, трябва да съм там с целия си живот и съдба, защото има нещо, което желае да бъде изразено чрез мен. Това „нещо“ бе безформено, понякога имах чувството, че е бездуховно. Суровият работен материал винаги бе проста кал, в която трябваше да вдъхвам не само душа, а пропорции и ритъм на формата. Живеех притиснат и безпомощен, очи в очи с работата, дори не виждах крайните й пропорции, тя бе заредена с излишъци, с плевели, със случайности, вече не чувствах мащабите й, както човек не чувства мащабите на живота; навярно произведението добива крайна форма едва в последния миг от живота и едва отвъд него се пречиства, отърсва се от всичко излишно, споява се в произведение, в органично същество, в жизнеспособно цяло. Не виждах ясно докъде бих могъл да стигна в тази задача; писателят навярно никога не вижда ясно пътя си сред девствения лес на творбата, тук няма указателни табели, през дебрите те водят инстинктът и тайни гласове. Никога не проумях писателите, които в миг на вдъхновение „измислят“ безсмъртните си изречения; работата намира нас, не ние — работата, и най-многото, което можем да сторим, е да не бягаме от нея. Понякога ми изглеждаше, че всеки написан ред е блуждаене, отлагане, хилядите и хиляди дребни писания, поредицата от книги, всичко е само измъкване от задачата, с която си се наел; но накрая няма да успееш да избегнеш срещата, не може просто да пишеш книга след книга и да искаш от писателската си орис нещо като отсрочка за отложен падеж, един път ще бъдеш принуден да застанеш пред своята задача и тогава или ще спреш, или ще се провалиш със словото, което никой не може да изрече вместо теб… Всичките ми писателски начинания са били бягство, изневяра; сякаш умолявам daimon-а да ме пусне и този път, още не е дошло времето, първо искам да кажа нещо друго; това са все още приготовленията, упражнения за пръстите, още не чувам ясно собствения си глас, изпълнен съм с чужди мелодии, първо трябва да забравя всичко, което съм чул или почувствал, трябва да забравя всепроникващите литературни мелодии, с които е пълна акустиката на моето време… Да, първо ще понапиша това-онова и чак след това ще се отдам на своята задача! Пишех книги, сякаш плащах дан на съдбата, стараех се чрез дребни жертвоприношения да умилостивя непреклонното божество. Но дълбоко в себе си, смътно и мъчително знаех, че няма да се измъкна толкоз евтино.