Шандор Мараи - Изповедите на един буржоа

Пещенското общество имаше някакъв мъдър и всепроникващ, персонален привкус, чиято изобретателна агресивност един немец, англичанин или французин навярно не биха разбрали. Пещенският живот се разиграваше на ограничена територия, допирателните повърхности между човек и човек се търкаха така, че общуването наподобяваше по-скоро ръкопашен бой. Френският „светски разговор“, този завършен, гладък, смазан, без сътресения, с шлифовани обрати и изпитан, безопасен, сякаш снабден с бандаж човешки двубой напомняше пещенското светско общуване, колкото префинената от благородни традиции фехтовка наподобява юмручен бой или кеч. Кафетерийната мъдрост и посветеност на довоенна Пеща остана и по-късно големият коз в обществената игра, някаква телесна мъдрост, знание за човека, получено в турската баня, което дава нещо достоверно, лично, веществено за всеки, писателите поставяха на място, казвайки, че косата им имала лош дъх, а жените — че устата им миришела на крака… Пещенският светски разговор се мяташе из плитчините между „откъде“ и „срещу кого?“; всичко бе пронизано от тягостната информираност на театрална брошура, която неопровержимо твърди, че и прочутите хора имат полов живот, писатели, актьори, художници, графове и банкери понякога осеняват с благоволение по-привлекателните момичета в града, именит писател се е отдал на новия си роман и на една руса актриса, текстилен магнат, покровител на изкуствата, удостоява с вниманието си приложничка от светските среди — и общо-взето манифестираше полуофициалния пещенски възглед, че човекът има и полови органи. Заредена с подобна информираност, пещенската средна класа „водеше светски разговор“: както християни, така и евреи, както „Липотварош“, така и „Йожефварош“ 219 219 Липотварош, Йожефварош: квартали в централната част на Пеща. (Бел.пр.) , по-стеснителните, разбира се, криеха, че четат подобни брошури. С течение на времето тази институционализирала се информационна служба заличи с грубо ординерното си съзаклятничество суверенитета на частния живот. Тъжната международна тайна, че хората от различни полове, а понякога дори и от един и същи пол биха желали да се обичат, пещенската светска клюка възприемаше със злорадо ликуване. Ако не „разговаряха“, играеха на карти; но аз се отегчавах от всяко механично забавление. Известно време експериментирах с пещенския „монден“; сетне се прибрах в Буда. В спомените ми са останали няколко печално гротескни пещенски „соарета“, прислужникът не знаеше къде стоят пурите и ликьорът, защото домакините бяха наели персонала няколко часа по-рано от близкото казино; след ставане от масата компанията потъваше в игра на карти и говореха за новите „двойки“ като за борсови сделки.

Стараех се да забравя този свят. Живеех самотно в Буда. Пред мен бавно се разкриваше благородният и фин малък унгарски свят; самотата ми не се разсея, но рамките й бяха ясни и спокойни. Ходех в Пеща като провинциалист, залутал се из столицата; но „у дома“, на левия бряг на голямата река, в старите квартали опознах полека-лека къщите, площадите и хората, както чужденец, който се устройва да прекара пенсионните си години в някой малък град. Всяка сутрин ходех на Кулите 220 220 Има се предвид монумента „Рибарски кули“, който се намира в централната част на Буда и предоставя чудесна панорама към града. (Бел.пр.) , виждах долу, в долината, заснежена или отрупана в зеленина, старата градска част с църковните кубета и старинни покриви — и един ден с изненада открих, че тези няколко улици, разходката по крепостните кули, няколкото граниви кафенета наоколо и плесенясалите кръчми с миризма на изба, самотата и човешките лица, които населяваха периферията на самотата ми, всичко това заедно е станало мой дом. Вече си тръгвах оттук със съпротива, по-скоро на инат; в чужбина се сещах за Буда и ме обливаше вълнение, щом пред мен потрепнеше споменът за улиците в Буда, вероятно същото изпитва провинциалистът, когато на чуждо място споменат името на родния му град. Вече познавах тайните на „Кристина“, върху кулата на модерните хали имаше нов часовник без цифри, часовете върху циферблата бяха отбелязани с чертички — „много е болшевишки“ казваха и прислужниците и вече разбирах какво искат да кажат. Живеех самотно, но с времето си намерих познати; един часовникар, един дърводелец, безработен стар актьор от съседния „Дом за социални грижи“, нощни келнери. С тях можех да разговарям… В Пеща непрекъснато ораторствах, сякаш вечно се налагаше да убеждавам някого. Грешката сигурно е била в мен. На дъното на моята плахост и сдържаност вероятно стояха травми и ревност — страхувах се, че умните пещенци ще ме надхитрят, може да им се сторя дори смешен. Това бе патологична, несправедлива чувствителност; но никога не успях да я надмогна изцяло. „Животът в Буда“ приемаше все по-дълбоки и затворени форми. Плътно, неотстъпчиво обвързвах живота си с атмосферата, настроенията, маниерите на този живот. Човек получава дом в живота си не само веднъж. Буда бе един от моите домове.