Ричард Матисън - Аз съм легенда

Кортман тъкмо привършваше панаирджийския си номер, когато първият куршум го удари в лявото рамо. Вампирът издаде глухо ръмжене, просна се възнак. Невил повторно стреля, без да го улучи. Кортман се надигна, подигравателно се изхили. Третият куршум го засегна право в гърдите. Невил щеше да продължи със стрелбата, ала някаква жена се изпречи между него и Кортман. Започна да къса дрехите си като обезумяла, но с някакво необуздано сладострастие и с похотлива усмивка, обърната към Невил, който, отвратен от сатанинската й лъст, побърза да затвори шпионката — отказваше да гледа продължението. Още след първите й жестове бе почувствал в слабините му да се надигат онези ужасяващи вълни топлина, които го плашеха…

Малко по-късно отново отхлупи шпионката. Бен Кортман пак се беше повлякъл в кръг, като не пропускаше да надава своето ужасяващо: „Невил, излез, Невил!“ И докато го наблюдаваше как се клатушка нагоре-надолу, Невил изведнъж се досети на кого му напомняше Кортман. Откритието го накара да избухне в луд кикот: Бен Кортман му приличаше на Оливър Харди! Да, на онзи комик от доброто старо време, чиито филми толкова пъти бе гледал! Точно — сегашният Кортман беше зловещият двойник на Оливър Харди… Оливър Харди, който макар и надупчен от куршуми, непрестанно се изправяше да иска още и още да го прострелват… Оливър Харди линчуваният, намушкваният с нож, премазваният от автобуси, затрупваният от срутващи се комини, удавникът, подлаганият на всякакви изпитания и вечно завръщащият се — търпелив и настойчив. Какъв великолепен сюжет за комичен филм! Филм с Бен Кортман в ролята на Оливър Харди, смешен и уродлив, зажаднял за свежа кръв… Наистина, направо да си умреш от смях!

Невил и без това не можеше да издържа повече, до такава степен се тресеше от смях. Сълзи се стичаха по бузите му. Без да иска преобърна чашата и алкохолът се разля по ръката му. Това го накара още повече да се разсмее. Защо така лудешки се забавляваше?

После, както ставаше обикновено, без никаква логика той избухна в плач.

Забоде кола в някакъв разголен корем, в някакво рамо, после с един удар на чука прониза предлагащото му се гърло… Така пробождаше крака, ръце…

Резултатът бе винаги един и същ: кръвта бликваше напористо от побелялата плът, гъста и аленочервена…

В един момент му се стори, че е намерил отговора, който търсеше.

Онова, което ги убиваше, бе чисто и просто мигновеният кръвоизлив!

Но когато откри жената в порутената бяло-зелена къщичка и когато заби кола в гърдите й, разложението на трупа бе толкова неочаквано, че той не издържа — отскочи уплашено назад и повърна закуската си…

Щом събра смелост да я погледне отново, върху постелката на леглото нямаше нищо друго, освен белезникава следа пепел, запазила очертанията на изтегналото се преди това тяло. Невил бе изумен. Впи поглед в леглото да направи някакво ново откритие, което да го изтръгне от мрака на неговите предразсъдъци, но не, наложи се пак да стъпи в непосредственото си битие, защото за първи път нещата се бяха развили по такъв начин.

Той излезе от къщата, залитайки, и почти цял час седя в колата, без да помръдне, опитващ се да проумее. Как да повярва в явления, които преди никога не би могъл да приеме? Вярно бе, животът винаги си бе имал своите тайнства, но… На практика тя направо се бе разтопила, беше се превърнала в прах в момента на удара… Тогава в спомените му изплува разговорът, който навремето бе провел с един негър в завода. Негърът беше работил като служител в погребално бюро. Та, същият му беше разказал за онези мавзолеи-гробници, където в подобие на витрини съхранявали телата на умрелите, след като внимателно ги изпразвали от вътрешностите им. Труповете твърде дълго запазвали външния си вид; „…но — беше допълнил негърът, — …достатъчно е съвсем мъничко въздух да проникне отвътре… и фъс-с-с, разпадат се на прах в същия миг…“

Това означаваше, че жената отдавна бе мъртва. Или всъщност беше получовек, полумъртвец, жадуващ за кръвта и душите на онези, които най-много беше обичал приживе? А може би същата тя бе от онези вампири, които бяха станали причина епидемията да избухне? Единствено Господ знаеше от колко години тя не принадлежеше нито към света на живите, нито към този на мъртвите, нищо че имаше вид на същество, което не можеше да бъде наречено мъртво в същинския смисъл на думата…

Този пореден експеримент дотолкова угнети Невил, че задълго той се затвори — в себе си и в къщата. По цели дни пиеше ненаситно, изпразвайки една след друга бутилките. Очите му помътняха, съзнанието му се размекна. Остави отвън труповете да изпълнят до краен предел моравата. Единствената мисъл, която го спохождаше от време на време, беше мисълта за тази жена. И колкото и скотски да се напиваше, колкото и да се мъчеше да освободи и отпрати съзнанието си другаде, помислите му след това неизменно се връщаха към Вирджиния. Представяше си как влиза и се потапя в прокобната, влажна тишина на гробницата, как, разтреперан, надига капака на ковчега и как… Всеки път тази мисъл го караше да губи разсъдък. Той започваше да трепери, не можеше да се овладее.