Ричард Матисън - Аз съм легенда

Съществуваше един-единствен начин да се увери в това…

Измъкна жената от леглото, без да се пита каква беше причината, че винаги жени ставаха обект на неговите експерименти… А може би бе случайно стечение на обстоятелствата? Впрочем, тази се бе озовала на пътя му и той просто я бе взел със себе си. Толкоз, точка по въпроса, нямаше нищо странно. Да, но мъжът в дневната?

„Невил, ти сигурен ли си, че намеренията ти наистина са толкова безкористни? Би ли могъл да се закълнеш в това?“

Той сви рамене. Нима действително ставаше въпрос за морал и съвест? Всичко това отдавна бе рухнало със самото общество.

„А то е добро извинение за теб, нали, Невил?“

Ох, да върви всичко по дяволите!

В края на краищата той не можеше да остане цял следобед край нея в очакване тя „да се събуди“! Завърза я за фотьойла, излезе от къщата и отиде „да забърше“ още нещо наоколо.

Жената беше облечена в разкъсана рокля, която не скриваше кой знае колко от тялото й. „Човек не мисли за онова, което не вижда!“ — рече си за утеха.

Не беше вярно, но предпочете да му повярва.

Най-сетне с Божията воля нощта спусна своите воали. Невил се върна в къщата и залости старателно входната врата. Наля си чаша уиски, седна на дивана край жената и зачака. Разпятието висеше от тавана точно пред него.

В шест и половина тя отвори очи. Пробуди се неочаквано, като спящ, който се събужда, защото е ударил неговият час и защото го чака сериозна и твърде неотложна работа, която трябва да свърши.

Когато съгледа разпятието, жената изхърка и извъртя уплашено очи. Тялото й конвулсивно се загърчи във фотьойла.

— Защо се страхувате от това ? — запита я Невил, изненадан от собствения си глас, който беше забравил. Отдавна бе загубил навика да го чува.

Погледът на жената го накара да потрепери. Очите й бяха отворени, но като че ли не излъчваха стъкления отблясък на мъртъвците. И все пак някакви странни, зли пламъчета просвяткваха в тях. Ужас стегна сърцето му, когато съгледа как езикът жадно облиза червените устни — сякаш устата имаше свое собствено, автономно съществуване. Вцепени се, когато жената се наведе напред, сякаш се опитваше да го приближи, да го заръфа с едрите, остри зъби…

Тя нададе приглушено ръмжене(подобие на кучешки вой, само че много по-дълбоко и свирепо), сякаш наистина бе куче, твърдо решено да брани кокала, който се готвеше да загризе.

— Разпятието… — повтори Невил раздразнено. — Защо то ви плаши?

Тя изпъваше вървите, ноктите й дращеха тапицерията на фотьойла. Нищо не отговори. Видимо се задъхваше. Погледът й изпепеляваше Невил.

— Разпятието… — изкрещя той. Усети как бесовете го хващаха.

После се изправи рязко, изтръгна провесения от тавана кръст и го тикна в лицето й. Тя дръпна ужасено глава назад, сгърчи се още повече във фотьойла.

— Погледни! — изрева й той. — Погледни го ! Защо се боите от него ?

Хъхрене се изтръгна от гърдите й. Обезумелите й очи — огромни, бели, с черни като сажди зеници, — се преобърнаха. Той я сграбчи за рамото, ала веднага отдръпна назад ръка като ужилен — жената свирепо го беше захапала. Мускулите в стомаха на Невил се сплетоха. Ръката му отново се стрелна мълниеносно напред и този път я удари право в лицето.

Десет минути по-късно той завлече тялото до входа, за да го хвърли в лапите на другите. Затръшна бързо вратата и за момент остана облегнат на нея, ужасните видения бяха накарали сърцето му да забие до пръсване. Дочу техните ожесточени ревове и ръмжене, сякаш бяха чакали, които се биеха за подхвърлената им плячка.

После отиде в кухнята и поля с алкохол ръката, разкъсана от острите зъби. Странно, смъдящата рана дори му се стори примамлива, апетитно приятна…

Невил се наведе, загреба малко земя в шепата си и я загледа как се разронва през пръстите му.

„Колко от тях спят в земята — запита се, — ако може да се вярва на легендите и сказанията?“

Как да си обясни всичко това?

Впрочем, можеше ли да се даде отговор на всеки нововъзникнал въпрос? А и той самият можеше ли да си спомни какво точно разказваше легендата? Спящите под земята, те ли бяха онези — умрелите вече веднъж? Ако успееше да го разбере, най-вероятно щеше да нахвърля в общи линии някаква своя теория… Но паметта му изневеряваше, луташе се — той вече не помнеше. Още един въпрос без отговор щеше да добави към онези, които не бе успял да проумее предната нощ…

„А каква ли ще бъде реакцията на вампир-мюсюлманин пред Христовия кръст?“