Ричард Матисън - Аз съм легенда

Докосна челото й. Порази го сивкавият цвят на лицето и на ръцете й.

— Нямаш треска.

— Не се чувствам болна — промълви тя. — Просто… съм изморена…

— Пребледняла си.

— Знам… Приличам на призрак.

— Остани в кревата, не мърдай.

Ала тя вече се бе надигнала.

— Не искам да се разглезвам — опита се да поясни. — Хайде, ставай, обличай се… Време е…

После му се усмихна .

Докато се бръснеше, той я чу как се облича зад вратата. Видя я с провлачени крачки да преминава в дневната, да се оправя с несигурни движения. Трябваше да си остане в кревата…

Умивалникът бе пълен с пясък. Той се избръсна зле, защото, естествено, имаше пясък и по сапуна за бръснене. Песъчинките се бяха затъкнали дори между космите на четката. Преди да се върне в спалнята, той отиде да надникне в стаята на Кати. Малката русокоса красавица продължаваше да спи, издувайки поруменелите си бузки. Той прокара пръст по платчето, което беше прехвърлил над леглото й като балдахин, отдръпна ръка — пръстът му беше потънал в прах.

— Кога ли най-сетне ще престанат тия пясъчни бури — каза десет минути по-късно на влизане в кухнята. — Сигурен съм, че…

Млъкна. Обикновено по това време Вирджиния се суетеше около фурната, приготвяше закуската — препечени филийки с яйца, кафе… В онова утро бе седнала край масата.

— Скъпа, ако не се чувстваш добре, остани, легни си! — помъчи се да я успокои. — Аз сам ще си приготвя закуската.

— Не — отвърна му тя. — Добре съм… Просто мъничко си почивах. Извини ме. Сега ще…

— Недей, не се притеснявай… Достатъчно голям съм…

Той отвори хладилника.

— Ще ми се да разбера какво точно става — подхвана лениво тя. — Половината от съседите ни са в същото състояние, а и ти казваш, че повече от половината работници в завода отсъстват…

— Явно е накакъв нов вид вирус — предположи Невил. — Бури, комари, три четвърти от хората се разболяват… животът стана наистина непоносим…

Наля си чаша портокалов сок. Преди да отпие, се спря, гнусливо обра с пръст от чашата чернеещият се на повърхността слой прахоляк.

— Питам се, как тази прах прониква чак в хладилника — измърмори недоволно. — Искаш ли малко портокалов сок?

— Не, благодаря, Боб.

— Ще те поосвежи мъничко, ще ти се отрази добре…

— Не, благодаря, скъпи… — тя се опита да се усмихне.

— Не чувстваш ли някакви болки, мигрена… Нищо?

Тя поклати бавно глава.

— Наистина искам да разбера какво ми е — каза по-сетне.

— Трябваше да се обадиш на доктор Буш.

— Да, ще му се обадя.

Тя опита да се изправи. Той я улови за ръцете.

— Не се движи, скъпа. Стой спокойно на място, не се притеснявай.

— Но няма никаква причина да съм в подобно състояние…

Той я познаваше много добре и знаеше, че болестта й тежи, гнети я. Защото за себе си тя я приемаше като лична обида…

— Ела — каза й. — Ще те сложа пак да си легнеш…

— Не. Остави ме тук. Ще си легна, след като Кати отиде на училище.

— Добре. Искаш ли нещо? Малко кафе? Ако въобще не се храниш и не поемаш никакви течности, наистина ще се разболееш…

— Не, нямам желание.

След като изпи портокаловия сок, той си приготви две бъркани яйца, наряза хляба на масата.

— Да ти направя препечени филийки? — запита го Вирджиния. — Само ще те помоля да хвърляш по едно око на яйцата… Ах, още ли има?

— Какво?

— Пак някаква мушица — отвърна тя, като вяло замахна с ръка.

Той успя да хване мушицата и я размаза.

— Мушици, мухи, комари, бълхи… — въздъхна Вирджиния.

— Навлизаме в ерата на насекомите…

— Опасно е. Те са преносители на болести… Трябва да поставим противопаразитна мрежа над леглото на Кати…

— Знам — съгласи се Невил. — Мислил съм вече по въпроса.

— Имам чувството, че вече и инсектицидите не дават никакъв ефект…

— Този, който купих, уж беше най-добрият.

Той сипа яйцата в една чиния, седна отново и се зае с храненето.

— Надявам се все пак, че не служим за подхранване на някаква си там нова раса от супердървеници или тем подобни — изпробва чувството си за хумор. — Спомняш ли си за нашествието на гигантските скакалци в Колорадо преди време? Дали пък насекомите не са в период… как да кажа, в период на мутация?

— Това пък какво е?