Ричард Матисън - Аз съм легенда

В края на краищата всичката тази работа му се бе отразила добре. Беше му дала възможността да изразходи силите си в нещо полезно, да употреби по друг начин сдържаната си ярост. А това бе разчупило монотонността на ежедневните му грижи: да пренася до крематориума труповете, да нанизва скилидките чесън, да окачва сплитовете по прозорците… През тези дни бе пил по-малко, дори понякога се бе случвало по цял ден да не се докосва до чашата… никакъв алкохол. Апетитът му се беше възвърнал, той беше наддал два килограма. Спеше непробудно, дълбоко, по цели нощи, без сънят му да е навестяван от кошмарни видения.

Имаше дни, в които бе размишлявал над възможността да се пренесе — да отиде и да се настани в някой луксозен хотел. Но щеше да му се отвори толкова много друга допълнителна работа, че бързо се бе отказал от подобно намерение.

Тази вечер седеше в дневната и слушаше Симфония Юпитер 4 4 Симфония Юпитер — известна още и като 41 Симфония — най-съвършената, пространна и най-сложната по форма от симфониите на Моцарт /бел.прев./ на Моцарт.

Питаше се как да предприеме изследванията, които смяташе да направи, и по-точно: откъде да започне.

Разполагаше с известно количество данни, но те само повърхностно засягаха проблема. Отговора и решението трябваше да търси другаде. Може би се криеха в нещо дребно, което той знаеше, но за което засега смяташе, че няма да го осветли достатъчно по въпроса. А всъщност то самото можеше да се окаже частичката от пъзъла, чието място той просто трябваше да намери.

Отпуснал се във фотьойла, той наблюдаваше закачената на стената пред него гравюра. Представляваше канадски пейзаж с дълбоки, вековни гори и зелени, проточени сенки… Дали нямаше да се наложи да започне от самото начало? Може би отговорът, който търсеше, се намираше потулен в миналото, затънало в неговите спомени, в някое кътче на паметта му?

„Спомни си! — окуражи се. — Хайде, спомни си, върни се назад по пътя…“

Господи! Колко трудно му бе да си спомни… Колко болезнено изживяваше спомените си…

… Онази нощ се бе разразила поредната пясъчна буря.

Ужасяващите пориви на бръснещия вятър бяха засипали къщата с фин пясък и ситните, остри камъчета, които проникваха през всяка цепнатинка, се напластяваха в тънък слой прах върху всеки предмет в къщата. Пясъкът се бе разстлал дори и върху леглото им, напластил се бе в косите, в миглите им, проникваше под ноктите и във всички пори на кожата им.

Половината от нощта беше преминала, без да може да заспи. Наблюдаваше тежкото, угнетено дишане на Вирджиния. Острият вой на бурята затулваше всички останали шумове. В един момент, залитащ между реалията и съня, му се бе сторило, че цялата къща е пропаднала в огромна мелница и че всеки момент те можеха да бъдат разтрити с шмиргел…

Никога не бе успял да свикне с пясъчните бури. Чудовищното свистене и воят на вихрушките го изнервяха, караха го да настръхва. После, редуването на бурите тук не бе така равномерно, както на тропиците в Панама, че да може да се приспособи. Всеки път, когато се разразяваха, той прекарваше поредната безсънна нощ, а на другия ден, щом отидеше на работа в завода, съзнанието и тялото му съответно отказваха да му се подчиняват.

На всичкото отгоре, в онези дни състоянието на Вирджиния сериозно бе започнало да го безпокои.

Към четири сутринта изплува мъчително от унеса и изведнъж осъзна, че бурята бе секнала. И по правилото за контрастите, сега тишината му се струваше необичайна… Тъкмо щеше да става, когато забеляза, че Вирджиния не спи. Легнала по гръб, тя обезпокоително бе втренчила очи в тавана.

— Какво има? — запита я той отнесено, все още неможещ да се опомни.

Тя не отговори.

— Скъпа…

Очите й се извъртяха бавно към него.

— Няма нищо — отвърна му. — Спи…

— Как си, добре ли си?

— Все същото.

Той я погледа още мъничко, после се обърна и затвори очи.

Будилникът иззвъня в шест и половина. Обикновено Вирджиния го спираше. Тази сутрин не го стори. Наложи се той самият да спре пискливия вой. Тя продължаваше да лежи по гръб с втренчени очи. Той наистина започна да се измъчва.

— Не си ли добре?

— Не знам — отвърна тя. — Не мога да спя.

— Защо?

Тя изшептя нещо неразбрано в отговор.

— Все още ли се чувстваш отпаднала?

Тя се помъчи да се надигне — напразно.

— Не мърдай, скъпа — каза й.