Ричард Матисън - Аз съм легенда

„Да можех само да се събудя!“ — помисли си Невил.

Но не. Нямаше никакъв изход от всичко това. Той не спеше…

Намери ключовете от колата върху бюрото, след което побърза да напусне притихналата къща.

Това бе последният път, когато видя Бен и Фреда „живи“.

Паркира колата пред своя гараж и се прибра у дома. Какво да прави оттук нататък? Нямаше да ги остави да изгорят тялото на Вирджиния. Не, и дума не можеше да става. Но тогава какво, какво да предприеме? Всички погребални бюра бяха затворени с постановление. Законът не предвиждаше никакви изключения — веднага след смъртта труповете трябваше да бъдат извозвани до ямите-крематориуми, където да бъдат изгаряни. Това се оказваше единственият възможен начин бактериите, причинили епидемията, да бъдат унищожени.

Невил много добре го знаеше. Знаеше и какво изискваше законът. Но колко хора го спазваха? Колко мъже биха се съгласили да хвърлят в пламъците онази, с която бяха делили живот и любов? Колко родители биха се съгласили да изгорят в крематориумите децата им, които до този ден нежно бяха обичали? А колко деца щяха да са съгласни да хвърлят в адските огнища на ямите своите любими мама и татко?

В едно поне бе сигурен: той нямаше да ги остави да изгорят тялото на Вирджиния.

Най-сетне се реши да предприеме нещо.

Взе игла и конец, уви Вирджиния в чаршафа, върху който се втвърдяваше тялото й, после грижливо съши савана. След това отиде в кухнята, изпи още една чаша уиски, пак се върна в стаята. Наведе се над леглото, подпъхна ръце под безжизнения увит труп.

— Вирджиния, скъпа, ела… — проплака.

Тези думи сложиха точка на нещо, усети го и докато пренасяше тялото на Вирджиния в колата, почувства как топли сълзи набраздиха бузите му…

Грабна от гаража една лопата и я хвърли в колата. Тъкмо се канеше да потегли, когато изведнъж нечие присъствие неочаквано го накара да потрепери. Някакъв мъж тичешком пресече улицата и се втурна към него.

— Стойте! Не тръгвайте!

Невил изчака мъжа да приближи. Видът му беше болнав, изнемощял.

— Не бихте ли могли да откарате… и майка ми…?

— Аз… аз, всъщност… — започна Невил, неспособен да намери продължението.

За малко отново не се разрида, ала навреме се овладя.

— Всъщност, аз не отивам там… — успя да изговори.

Мъжът го загледа неразбиращо.

— Но жена ви е…

— Казах ви, че не отивам в крематориума — повтори Невил.

— Моля ви… — отново започна мъжът.

— Не! — изкрещя Невил. — Не разбрахте ли, че не отивам там!

— Но такъв е законът! — разкрещя се на свой ред мъжът, обладан от ненадейна ярост.

Колата подскочи напред и се понесе към Комптън булевард .

Улиците бяха пусти. Невил се отправи на запад.

Не беше необходимо да търси гробище: всичките бяха заключени и зорко охранявани. Имаше случаи на убити, опитали се да погребат своите близки…

Той продължи да шофира така, докато стигна спокойна, тиха уличка, която свършваше в пустеещата равнина. Убеди се, че никой не го наблюдава, че никой не го е проследил, едва след това пренесе тялото на Вирджиния насред поляната.

Дълго копа. Когато ямата стана достатъчно голяма и достатъчно дълбока, той спря. Свлече се на колене. Едри капки пот се стичаха по лицето му, дишаше учестено. Сега му оставаше да стори най-страшното — не можеше повече да изчаква, нямаше нито минута за губене. Ако го изненадаха, щяха да го арестуват. Не се притесняваше за себе си, страшното бе, че в този случай тялото на Вирджиния щеше да бъде хвърлено в пламъците.

Внимателно, много предпазливо той я положи в изкопания ров. Ръцете му се разтрепераха при допира с безжизнените останки. Този път краят наистина беше настъпил — краят на дванайсетгодишното им прекрасно съжителство…

Той взе отново лопатата, засипа тялото на Вирджиния с пръст и утъпка старателно ямата отгоре — да не личи.

Беше се проснал в леглото с дрехите, полупиян, втренчил невиждащ поглед в тавана. Дясната му ръка се отпусна безжизнено на нощната масичка, при което обърна бутилката. Той се заслуша безпаметно в кълколенето на алкохола, изливащ се върху пода.

Когато съгледа часовника, беше станало два сутринта. Два дена, откакто бе закопал Вирджиния.

Две очи, втренчени в стенния часовник, два часа сутринта, две стиснати устни, две ръце и два крака, изпънати на кревата… Всичко вървеше по двойки: двойка мъртъвци, два кревата в стаята, два прозореца, две сърца, спрели да бият, две бузи, две ръце, два крака…