Ричард Матисън - Аз съм легенда

Мъчително се изправи, приседна. След време стана, завлече се в банята, поднесе лице под студената струя, пипнешком затърси хавлията.

После най-неочаквано кръвта в жилите му се смрази и той застина в тъмнината. Отвън някой се опитваше да завърти дръжката на входната врата.

„Сигурно е Бен — каза си. — Идва да си вземе ключовете за колата…“

Някой почука.

С побесняло сърце, той прекоси дневната.

Преди да отвори, се поколеба. Сърцето му се свиваше на топка, някакво странно предчувствие го замъчи…

Отвън някой тихо изшептя нещо, което той не можа да разбере. Тръсна глава, пое дълбоко въздух и разтвори широко вратата.

Дори не намери сили да извика. Застанала на прага, окъпана в лъчите на пълната луна, Вирджиния го гледаше.

— Ро…бърт… — чу я да казва.

Научният отдел се намираше на втория етаж. Стъпките на Невил отекваха по мраморните стъпала на стълбището в Общинската библиотека на Лос Анжелос. Беше 7 април 1976 година.

След като дълги дни се бе отдавал на пиене и непоследователни изследвания, в крайна сметка той бе осъзнал, че напразно си губи времето. Станало бе съвсем очевидно, че отделните опити доникъде нямаше да го отведат. Ако съществуваше някакъв рационален отговор на въпроса, някаква обща първопричина (в което той искаше да се убеди), щеше да го намери единствено, ако подходеше методически в своите търсения.

Тишината в библиотеката бе пълна. Нарушаваше я единствено шумът от неговите стъпки. Понякога отвън долитаха трелите на птича песен, но и колкото да му се струваше странно това, усещаше, че тишината сред четирите стени тук не бе същата, както преди, а някак си необичайно натежала в това огромно, каменно и сиво здание, което приютяваше литературата на един умрял свят.

„А може би това впечатление е на чисто психологическа основа? — помисли си той. — Може би страдам от нов вид клаустрофобия 5 5 Клаустрофобия — страх от затворено пространство /бел. прев./ ?“

Ала подобна хипотеза не оправяше нещата — вече нямаше психиатър, към когото да се обърне за консултация, вече нямаше с кого да сподели своите неврози и звукови халюцинации…

Последният човек на Земята трябваше сам да се справи със собствените си проблеми.

Научният отдел представляваше просторна зала с високи, широки прозорци. До входа се намираха дългата маса и бюрото, където връщаха томовете по времето, когато все още имаше някой, който да ги поиска.

Невил спря за миг, обходи залата с поглед. Толкова книги (изоставени останки от знанието на цял един свят, сега превърнали се в невзрачни подобия) се бяха оказали неспособни да спасят разрухата и унищожението на човека…

Той приближи рафтовете отляво, взирайки се в табелките, посочващи тематичните раздели. Астрономия… Не, небето не го интересуваше. Влечението му към звездите бе секнало завинаги заедно с останалите негови желания. Физика, Химия, Механика… Невил премина нататък.

Отново се спря и надигна очи към тавана, декориран с мозайки в индиански стил. Утринното слънце проникваше в залата през мръсните прозорци и прашинките отвътре на талази лениво се носеха в танц сред светлите снопове на лъчите. Дългите дървени маси и столовете край тях грижливо бяха подредени едни до други. Някой явно се беше погрижил да го стори, най-вероятно в деня, в който бяха затворили библиотеката. Помисли си, че би могла да е онази, младичката библиотекарка, която за последен път бе изпитала удоволствието да намести столовете до масите. Да, работата бе свършена толкова усърдно и прецизно, че не би могло да бъде друг. Продължи да си мисли за нея. Навярно беше умряла, преди още да е познала любовта, пропаднала в онази отвратителна кома, а после склещена в лапите на смъртта и завърнала се след това от небитието — получовек, полумъртвец, обречена вечно да броди без цел и без посока… Без никога да е обичала или да е обичана. А последното бе по-лошо и от това да станеш вампир…

Той продължи своя обход и се спря едва пред раздел Медицина . Набързо проследи с поглед заглавията на трактатите и пособията, посветени на хигиената, анатомията, физиологията, терапевтиката и на бактериологията. Измъкна оттам десетина прашасали тома и ги струпа на купчина върху една маса, надявайки се, че ще му се наложи да се разрови из тях.

Когато напусна залата, по навик погледна електрическия часовник, намиращ се над входната врата. Стрелките бяха спрели на четири и двайсет и пет. Невил машинално се запита кога бе станало, в кой точно ден от седмицата и дали се бе случило сутринта или вечерта. Какво ли е било времето в онзи зловещ ден? Ами часовникът — сам ли бе спрял или някой специално се бе погрижил за това?