Треванян - Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

Резервоарът беше спрян.

Хел го издърпа срещу течението, усещайки въжето като разтопено желязо върху дланите си, жилите на чатала му пулсираха и трепереха. Когато ръката му докосна каишите на резервоара, той го издърпа и го закачи на врата си. С тази тежест, поклащаща се на гърдите му, връщането на терасата беше доста рисковано. Два пъти се отблъсна от гладката стена и два пъти залитна и падна обратно, задържайки се отново с крайчеца на подметката си. На третия път успя да го направи и остана запъхтян, облегнат до стената, като само петите му бяха стъпили на терасата, докато пръстите на краката му бяха над потока.

Измина последното кратко разстояние до сипея, който запречваше пътя към изкачващата се пещера, и се отпусна изтощен, като стигна до него. Резервоарът висеше на гърдите му, а дланите му пулсираха от болка.

Не трябваше да стои дълго така. Ръцете му щяха да се вкочанят и нямаше да може да ги използва.

Отново нагласи въжетата на резервоара на гърба си и провери уплътненията и стъклото на маската. Ако бяха повредени, всичко свършваше дотук. Маската по чудо беше оцеляла след удрянето по резервоара. Той започна да се изкачва бавно по ъгъла между страната на шахтата и стената от камъни, под която изчезваше реката. Както и преди, имаше много места за стъпване и хващане, но всичките бяха от ронлива скала, парчета от която оставаха в ръцете му, като се забиваха в останалите му без кожа длани. Сърцето му биеше конвулсивно в гърдите и слепоочията му пулсираха. Когато накрая стигна до плоската тераса между двата огромни камъка, която беше входът на изкачващата се пещера, той легна по корем и си отдъхна. От устата му върху скалата се стичаше слюнка.

Наруга се, че беше почивал прекалено дълго. Дланите му лепнеха от течността, която се събираше по раните, а ръцете му висяха неестествено покрай тялото му като щипки на рак. Изправи се на крака и започна да ги свива и разгъва, преодолявайки болката, докато движенията им се нормализираха.

Струваше му се, че се движи безкрайно дълго в изкачващата се пещера. Намираше пътя по усет, заобикаляйки огромни като къщи камъни; промъкваше се между закрепени една о друга плочи, наскоро паднали от тавана, някъде високо над светлината, която хвърляше лампата на каската му. Промъкваше се между несигурно закрепени скали, които отдавна трябваше да са поддали на гравитацията, ако бяха подложени на ерозията от атмосферното влияние на повърхността. Реката вече не му беше водач. Беше се изгубила под безредието от паднали камъни, разкъсана на хиляди нишки, които си бяха прокарали път през шистата върху пода на пещерата. На три пъти, вследствие на умората и напрежението, загуби пътя, а пък мисълта, че губи ценна енергия, препъвайки се слепешката, го довеждаше до ужас. На всяка стъпка с усилие се принуждаваше да спре и да се успокои, след което, използвайки чувството си за присъствие, успяваше да намери пътя към открито място.

Накрая се появи звук, който да го води. Докато се приближаваше към края на изкачващата се пещера, нишките на реката долу се бяха събрали и бавно до слуха му започна да достига ревът на големия водопад, който водеше към кристалната пещера. Отпред покривът й се скосяваше и се съединяваше с едно скорошно свличане на скали. Да се справи с тази стена през безкрайната мрежа от пукнатини и комини и да се спусне от другата страна през ревящия водопад без осигуряването на Льо Каго, щеше да бъде най-трудната и опасна част от прехода. Преди това трябваше да почине.

Точно там Хел се беше спрял, беше махнал каишите на резервоара от гърба си и беше седнал тежко на една скала, с отпусната върху гърдите брадичка и струяща от челото му пот.

Беше отпил дълга глътка от кожения мех и после се беше излегнал, без дори да махне каската си.

Тялото му плачеше за почивка. Но не трябва да спи. Сънят е смърт. Само да почине за момент. Без да спи. Само да затвори за малко очи. Само… да затвори… очи…

— А-а-х! — Стреснат, той се събуди от повърхностния, измъчен сън, виждайки отново светлината от каската на Льо Каго да се спуска към него от покрива на пещерата. Седна треперещ и изпотен. Краткият сън не го беше отморил. Умората в тялото му като че ли се беше увеличила, ръцете му бяха като две вдървени лопати; раменете му бяха на възли, а от непрекъснатите адреналинови шокове му се гадеше.

Седеше там, тежко отпуснат, без да го е грижа дали ще продължи или не. И тогава, за първи път, зашеметяващият смисъл на това, което му беше казал по телефона Даймънд, избухна в съзнанието му. Неговият замък вече не съществува? Какво са направили? Успяла ли е Хана да избяга?