Треванян - Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

Тревогата му за нея и необходимостта да отмъсти за Льо Каго направиха за тялото му това, което щяха да сторят храната и почивката. Той измъкна от джоба си останалите кубчета глюкоза и ги сдъвка, преглъщайки ги с последните остатъци от виното, примесено с вода. На захарта щяха да са необходими няколко минути за да достигне до кръвообращението му. Междувременно стисна зъби и се зае със задачата да раздвижи ръцете си, разкъсвайки пресните корички по раните и изтърпявайки силната болка.

Когато можеше отново да ги използва, той пак взе резервоара и започна трудното изкачване по свлачището, което запречваше входа на кристалната пещера. Припомни си как Льо Каго го накара да тръгне по-наляво, защото бил седнал точно под него и се бил настанил прекалено удобно, за да се измества.

На два пъти му се наложи да махне резервоара от гърба си, закрепен несигурно, а и защото процепът, през който трябваше да мине, беше прекалено тесен. Всеки път вземаше мерки за закрепването му, защото едно падане щеше да предизвика или повреда, или експлозия и щеше да го остави без въздух за последния преход през подводната река, когато всичките му усилия дотук щяха да станат безполезни.

Щом достигна тънката тераса точно над бучащия водопад, той насочи светлината на лампата си към водната стена, над която мъглата се издигаше на големи вълни. Спря само за да успокои дишането и сърцебиенето си. Оттук нататък нямаше да има дълги почивки, нямаше да има повече възможност тялото и ръцете му да се схванат, а мислите му да намалят решителността му.

Оглушителният шум на падащата вода не позволяваше на съзнанието му да се отклони от мисълта за належащата задача. Той се приближи до края на хлъзгавата гладка тераса, която преди време е била част от водопада, и стигна до издадената скала, от която Льо Каго беше държал въжето, с което беше вързан при първото си спускане. Този път нямаше да има осигурително въже. Докато се промъкваше надолу, той намери първия клин, който беше поставил по-рано, захвана за него един карабинер и прекара въжето двойно. По този начин промуши въжето и през следващите клинове, за да съкрати пътя на падането си, ако се стигнеше дотам. Също както преди, не след дълго търкането на въжето през толкова много звена направи трудно и опасно изтеглянето и закрепването му, тъй като усилието на Хел намаляваше устойчивостта му.

Водата и въжето разраниха съвсем дланите му. Когато стигна мястото, от което трябваше да премине през водната стена, той установи, че не може повече да изтегли свободно въже. Тежестта на водата върху въжето, броят на карабинерите, през които беше прокарано, и слабостта му правеха тази задача невъзможна. Трябваше да изостави въжето и оттук нататък да се катери свободно. Както и преди, той протегна ръка през плътната блестяща маса. Опипа и намери малката остра пукнатина, невидима зад водата, в която беше захванал преди пръстите си. Този път гмурването му през водопада щеше да бъде по-трудно. Резервоарът създаваше допълнителна повърхност, върху която водата щеше да натежи, пръстите му бяха изранени и схванати, а силите му се бяха изчерпали. Едно плавно движение. Просто премини! Зад водопада има една добра тераса и един ъгъл с натрупан чакъл, който позволява лесно спускане. Той пое три пъти дълбоко въздух и влезе под водата.

Последните дъждове бяха направили водопада два пъти по-широк и два пъти по-тежък. Тежестта му наблягаше върху каската и раменете му и се опитваше да откъсне резервоара от гърба му. Схванатите му пръсти се изхлузиха от пукнатината; той падна.

Първото, което забеляза, когато дойде на себе си, беше относителната тишина. Второто беше водата. Той беше зад водопада, на края на един сипей, седнал със залети от водата бедра. Сигурно беше изпаднал за известно време в безсъзнание, но нямаше спомен за това. Събитията се бяха слели в съзнанието му: ударите на водата върху гърба му и резервоара, болката в пръстите, останали без кожа, когато бяха измъкнати от мястото, където се държаха, тропот, шум, болка, шок, докато се търкаляше по купчината чакъл надолу — след това относителната тишина и водата, която стигаше до кръста му там, където преди имаше само мокра скала. Тишината не беше проблем, не беше оглушал. И предния път беше забелязал как зад водопада шумът от падащата вода почти не се чуваше. Но водата? Дали това не означаваше, че последните дъждове бяха проникнали и бяха превърнали дъното на кристалната пещера в езеро?