Треванян - Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

Дали беше ранен? Той размърда крака. Бяха добре. Също и ръцете му. Дясното му рамо беше наранено. Можеше да го повдига, но в ставата имаше една скърцаща болка. Болезнено, но не омаломощаващо. Точно беше решил, че по чудо е останал невредим при падането, когато установи нещо особено. Захапката му не беше правилна. Зъбите му се докосваха връх с връх. При най-малкия опит да отвори устата си, го прониза такава болка, че почти изгуби съзнание. Челюстта му беше счупена.

Маската? Дали беше издържала падането? Той я измъкна от торбичката и я прегледа на светлината на лампата, която започваше да става жълта тъй като батериите се бяха изтощили. Стъклото беше пукнато.

Беше една пукнатина като косъм. Може би щеше да издържи, ако не се повредяха гумените уплътнения. А какъв щеше да бъде шансът за това, като го понесеше течението? Не беше много голям.

Когато се изправи, водата му беше до колене. Той нагази и започна да се отдалечава от водопада. Колкото мъглата от водната пара изтъняваше толкова по-дълбока ставаше водата. Едната от двете магнезиеви ракети се беше счупила при падането. Мазният прах беше покрил другата и той трябваше внимателно да я избърше, за да не тръгне пламъкът отстрани и да го изгори. Запали ракетата. Тя зацвърча и пламна в ослепителна бяла светлина, която освети отдалечените стени, покрити с блестящи кристали, и разкри красотата на варовиковите драперии на стройните сталактити. Никъде не се виждаха подобните на пънове сталагмити. Дъното на пещерата представляваше плитко езеро, което покриваше техните форми. Първите му страхове се оправдаха. Дъждовете бяха напълнили този по-нисък край на пещерната система. Целият дълъг глинен улей в края беше под вода.

Първият импулс на Хел беше да се предаде. Да намери място, където можеше да седне и да изпадне в медитация. Изглеждаше прекалено трудно. Математическите вероятности бяха нищожни. В началото беше смятал, че тази последна, неправдоподобна задача — да преплува през Винарската изба към светлината и въздуха — щеше да бъде най-лесно осъществима от психологическа гледна точка. Отхвърлил всички възможности, оставил цялата пещера зад себе си, това последно плуване щеше да има силата на отчаянието. Дори мислеше, че шансовете му да се справи щяха да бъдат по-големи, отколкото ако Льо Каго го осигуряваше с въже, защото в този случай щеше да използва само половината от издръжливостта си, запазвайки останалата за връщането назад, ако срещнеше пречка. Сега смяташе, че шансовете му са двойно по-големи, тъй като връщане назад нямаше.

Но… кристалната пещера беше наводнена и плуването му трябваше да се удължи два пъти. Предимството, което щеше да му даде отчаянието, беше загубено.

Не беше ли по-добре да седне и да посрещне смъртта с достойнство, отколкото да се бори със съдбата като паникьосано животно? Какви шансове имаше? И най-малкото движение на челюстта му предизвикваше агонизираща болка; рамото му беше схванато и всяко движение беше болезнено; дланите му бяха одрани, а и проклетата маска можеше да не издържи дори на течението на подземната река. Беше като да играеш хазарт срещу съдбата, която държи и ези, и тура. Хел можеше да спечели само ако монетата паднеше на ръба си.

Той тежко прегази през водата към страничната стена на пещерата, където камъните приличаха на замръзнал карамел. Щеше да седне тук и да изчака края.

Ракетата изсъска и всемирната пещерна тъмнина като че ли обхвана съзнанието му. За момент петна от светлина проблеснаха като миниатюрни кристални микроорганизми под микроскоп, след което изчезнаха. Тъмнината стана пълна.

Нищо на света нямаше да бъде по-лесно от това да приеме смъртта с достойнство, с шибуми .

А Хана? А този смахнат свещеник, който беше осъдил на смърт Льо Каго и Ханна ГЦерн? А Даймънд?

Добре. Добре, по дяволите! Той закрепи непромокаемото фенерче между две издатини от арагонит и прикрепи маската към резервоара с въздух, скърцайки със зъби от болка, докато затягаше връзките с издраните си пръсти. След като внимателно прехвърли каишите през навехнатото си рамо, отвори входния вентил. Взе маската и натри стъклото й с малко вода и слюнка, за да не се замъглява от дъха му. Натискът на маската върху счупената му челюст беше болезнен, но поносим.

Краката му не бяха наранени. Можеше да плува само с крака и да държи фенерчето в здравата си ръка. Щом водата стана по-дълбока, той легна и заплува. Плуването се оказа по-лесно от газенето.