Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Май че твоята жена, Франсис, и моята бъдеща съпруга няма да се разбират много добре — каза Хенри с остър упрек, както правят мъжете, когато искат да прикрият смущението, предизвикано у тях от техните жени.

С този чисто мъжки похват Хенри спечели само неизбежния в такива случаи резултат — още по-неловко и мъчително мълчание. Двете жени като че ли направо се наслаждаваха на положението. Франсис напразно си блъскаше главата, за да каже нещо, което да разведри настроението; най-сетне Хенри се изправи изведнъж и заяви, че щял да иде „на малко разузнаване“; той покани царицата да го придружи и протегна ръка, за да й помогне да стане. Франсис и Леонсия продължиха да седят за известно време в упорито мълчание. Франсис го наруши пръв.

— Още малко и щях хубавичко да ви наплескам, Леонсия.

— Сега пък какво съм направила? — сопна му се тя.

— Като че не го знаете! Вие се държахте отвратително!

— Не аз, ами вие се държахте отвратително — полуизплака тя въпреки твърдото си решение да не проявява женски признаци на слабост. — Кой ви е молил да се жените за нея? Късата сламка не се падна на вас! А вие сам си предлагате услугите, сам се навирате там, където дори и ангелите не биха се решили да стъпят! Молила ли съм ви за такова нещо? Малко остана да ми спре сърцето, когато ви чух да казвате на Хенри, че ще се ожените за нея. Струваше ми се, че ще припадна. Вие дори не се посъветвахте с мене, а нали именно аз, за да ви спася от нея, предложих да теглите сламки… да, и дори ни най-малко не ме е срам да си призная, че го направих, защото исках да ви запазя за себе си! Хенри не ме обича така, както ме накарахте да мисля, че ме обичате вие. Аз никога не съм обичала Хенри, както обичах вас, както ви обичам и до сега, боже, прости ми!

Франсис не можа да издържи повече. Той я сграбчи и я стисна в страстна прегръдка.

— На сватбения ви ден! — с упрек промълви Леонсия при тая прегръдка.

Ръцете му се отпуснаха.

— И това го казвате вие, Леонсия, в такъв миг! — тъжно изрече той.

— Защо не? — кипна тя. — Вие ме обичахте. Вие толкова ясно дадохте да разбера, че ме обичате, че нямаше място за недоразумение, а днес на драго сърце, с радост направихте всичко възможно, за да се ожените за първата белокожа жена, която се мярна пред очите ви.

— Вие ревнувате — обвини я той и му премаля на сърцето от щастие, когато Леонсия потвърди това с кимване на глава. — Сигурен съм, че ревнувате, но в същото време използувате изключителното право на жената да лъже и лъжете и сега. Това, което направих, не го направих на драго сърце и с радост. Аз го направих заради вас и заради себе си… или по-скоро заради Хенри. Слава богу, все още не съм се лишил от мъжката си чест!

— Мъжката чест не винаги задоволява жената — отговори тя.

— Бихте ли предпочели да бъда безчестен? — нападна я той на свой ред.

— Аз съм само една влюбена жена — умолително възрази Леонсия.

— Вие сте жилеща оса — избухна Франсис, — а освен това сте несправедлива.

— Коя влюбена жена е справедлива? — откровено призна тя. — Може би мъжете успяват да изградят живота си с помощта на разумната си чест, но знайте, че жената живее само с любовта на своето сърце и аз, като смирена жена, смирено признавам, че постъпвам като жена.

— Може и да сте права. Честта, като аритметиката, дава възможност да разсъждаваш и пресмяташ. А това значи, че за жената не съществува етика, а само…

— Само настроения — посърнало довърши мисълта му Леонсия.

Виковете на Хенри и царицата сложиха край на разговора им; Леонсия и Франсис побързаха да се присъединят към тях и загледаха огромната паяжина.

— Виждали ли сте някога такава чудовищна паяжина! — възкликна Леонсия.

— Бих искал да видя чудовището, което я е изплело — каза Хенри.

— Бих предпочел да го видя, отколкото да бъда като него — забеляза Франсис.

— За нас е голямо щастие, че не трябва да вървим натам — каза царицата.

Всички я изгледаха въпросително и тя посочи надолу към потока.

— Това е нашият път — потвърди тя. — Знам го. Колко често съм виждала тоя път в моето Огледало на света! Когато майка ми умря и бе погребана във водовъртежа, аз проследих тялото й и го видях да стига до това място и да го отминава все по вода.

— Но тя е била мъртва — побърза да й възрази Леонсия.

Съперничеството им мигновено се разгоря с нова сила.

— Един от копиеносците ми — спокойно продължи царицата, — красив младеж, уви, се осмели да ме погледне с влюбени очи. Той беше хвърлен във въртопа жив. Когато стигна до това място, той излезе на брега и аз видях как пропълзя през паяжината към дневната светлина, а после как бяга от светлината и се хвърля в потока.