Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Тогава ще умреш, жрецо, още сега! — изсъска царицата и кимна на най-близките стражи да вдигнат копията си срещу него, а на останалите да се обърнат към роптаещите и готови да се разбунтуват Загубени души.

Настъпи напрегнато мълчание. Почти цяла минута никой не промълви нито дума, никой не се издаде с някакво неспокойно движение. Всички стояха като статуи и всички гледаха жреца, в чиито гърди бяха опрени вдигнатите копия.

Този, чиито кръв и живот бяха най-много застрашени, се раздвижи пръв. Той се огъна. Спокойно обърна гръб на заплашващите го копия, коленичи и на древен испански език възнесе към бога на Слънцето молитва за плодородие. След това се обърна към царицата и Франсис, накара, ги с движение на ръката, да се преклонят и почти наполовина да коленичат пред него. Когато допря с крайчеца на пръстите си техните ръце, той не можа да се сдържи и лицето му мрачно се разкриви.

По негов знак двойката се изправи, той разчупи на две царевична питка и даде на двамата по половина.

— Причастие — пошепна Хенри на Леонсия, докато всеки от двойката чупеше и ядеше своя дял от питката.

— Римокатолически обред, вероятно донесен тука от Да Васко, преиначен и превърнал се сега в сватбена церемония — отговори му шепнешком Леонсия, която трябваше да употреби крайни усилия, за да не загуби самообладание, като виждаше, че Франсис е загубен за нея: устните й бяха безкръвни и плътно стиснати, ноктите й се бяха забили в дланите.

Жрецът взе от олтара една камичка и малка златна чаша и ги подаде на царицата. Тя каза нещо на Франсис, той запретна ръкав и й протегна разголената си лява ръка. Царицата вече се канеше да забие острието в плътта му, но спря и се замисли така, че всички ясно видяха как размишлява, а после, вместо да разреже кожата му, предпазливо допря върха на камичката до езика си.

И тогава избухна в яростен гняв. Усетила вкуса на острието, тя захвърли камата, готова да се нахвърли върху жреца или да заповяда на копиеносците си да го убият, и цяла се разтрепера и затресе от крайното усилие да се овладее. Тя проследи с поглед падането на камата, за да се увери, че отровното й острие няма да нарани някой друг и да изиграе гибелната си роля, и извади от пазвата си друга миниатюрна камичка. След като опита и нея с език, царицата разряза кожата на Франсис с върха й и събра в златната чаша няколкото капки кръв, които протекоха от разреза. Франсис направи същото с нея и тогава, подканен от бляскащия поглед на царицата, жрецът пое чашата и изля смесената кръв върху олтара.

Настъпи тишина. Царицата се навъси.

— Ако днес трябва да се пролее кръв върху олтара на бога на Слънцето… — започна тя със заплаха.

Тогава жрецът сякаш си спомни това, което не му се искаше да направи, обърна се към народа и провъзгласи двамата за съпруг и съпруга. Царицата погледна, Франсис със сияещи очи, които го канеха да я прегърне. Когато той я притисна в обятията си и целуна жадните й устни, Леонсия изохка и се облегна на Хенри, за да не падне. И Франсис успя да забележи и да разбере мигновеното й неразположение, макар че когато поруменялата царица изгледа победоносно съперницата си, по лицето на Леонсия се четеше гордо безразличие.

Две мисли се мяркаха в ума на Торес, когато водата го повлече надолу. Първата беше за огромното бяло куче, скочило подире му. Втората — че Огледалото на света не лъже. Че това е неговият край, тоя беше сигурен, обаче малкото, което бе имал смелостта да види в Огледалото на света, с нищо не намекваше за край, подобен на този.

Беше добър плувец, но когато водата го погълна и бързо всмука в непрогледния поток, изпита страх да не разбие главата си о каменните стени или таван на подземния проход, през който се носеше. Ала прищевките на течението бяха такива, че той нито веднъж не ожули някоя част от тялото си. Понякога усещаше водата да го повдига като на възглавница, което подсказваше за близостта на стена или камък, и тогава Торес се свиваше и се мъчеше да се смали, както морската костенурка прибира главата си, когато я нападнат акули.

Измина по-малко от минута (Торес определи продължителността на времето по това колко можа да задържи дъха си), когато, попаднал в по-спокойно течение, извади глава над повърхността и освежи гърдите си, вдишвайки дълбоко прохладен въздух. Вместо да плува, Торес гледаше само да се държи на повърхността и размишляваше какво ли е станало с кучето и какви ли нови тревоги ще преживее в това подземно приключение.