Джек Лондон - Сърцата на тримата

Междувременно в езерния дом на царицата с не по-малка бързина се разиграха не по-малко съдбоносни събития. Току-що завърнали се от церемонията при Дългата къща, младоженците и Хенри и Леонсия тъкмо сядаха на нещо като сватбена закуска, когато една стрела, проникнала през пролука в бамбуковата стена, изсвири между царицата и Франсис, заби се в отсрещната стена и украсеният й с пера край продължи да трепти от силата, с която бе прекъснат устремният й полет. Хенри и Франсис се спуснаха при прозорците, гледащи към тясното мостче, и веднага си дадоха сметка колко опасно е положението им. В същия този миг те видяха копиеносеца на царицата, който пазеше отвъдния край на мостчето, да побягва и на половината път да пада във водата със забила се в гърба му стрела, която затрептя също като тая в стената на стаята. Оттатък моста, на брега, водени от своя жрец, всички мъже от племето на Загубените души изпълваха въздуха с перести стрели от лъковете си, а зад тях се тълпяха жените и децата.

Един копиеносец се втурна, залитайки, в стаята и широко разкрачен в напразен опит да се задържи прав, с изцъклени очи, с беззвучна, трептяща на устните му вест, пресечена от гаснещия живот, се захлупи по очи — от гърба му, като игли на таралеж, стърчаха стрели. Хенри изтича при вратата, водеща към мостчето, и с автоматичния си пистолет го очисти от нападащите Загубени души, които можеха да минават по него само един по един и падаха, покосени от огъня му.

Обсадата на леката бамбукова къща не продължи дълго. Макар че Франсис, прикриван от автоматичния пистолет на Хенри, разруши моста, обсадените нямаха начин да изгасят пламналия сламен покрив, подпален на двадесетина места от огнените стрели, пуснати по нареждане на жреца на Слънцето.

— Има само един път за спасение — каза задъхано царицата, застанала на увисналата над въртопа веранда, и стисна ръката на Франсис с такъв вид, като че ли ей сега ще потърси закрила в обятията му. — Той води към света. — Тя посочи увличащото надолу течение на водовъртежа. — Никой никога не се е върнал оттам. В моето Огледало на света аз съм ги виждала да минават по този път, все мъртви, и да изплуват в широкия свят. Освен Торес никога не съм виждала да попадат тука живи хора. Само мъртви. И те никога не са се връщали. Торес също не се върна.

Всички се спогледаха, ужасени от предстоящия им път.

— Няма ли друг изход? — попита Хенри и притисна Леонсия по-близо до себе си.

Царицата поклати глава. Около тях вече падаха части от горящия сламен покрив, а в ушите им тътнеха кръвожадните песнопения на Загубените души, които долитаха от брега. Царицата издърпа ръката си от ръката на Франсис с явното намерение да се втурне в спалнята си, но пак го хвана за ръка и го въведе след себе си. Докато той стоеше и се чудеше какво ли ще прави, тя затръшна капака на сандъка със скъпоценностите и го заключи. След това ритна настрана рогозките и вдигна един капак в пода, който се отваряше към водата. По нейно указание Франсис домъкна сандъка и го пусна в дупката.

— Дори и жрецът на Слънцето не знае скривалището — пошепна царицата, пак го хвана за ръка и тичешком го заведе обратно при другите на верандата.

— Сега му е времето да напуснем това място — каза тя. — Вземи ме в своите обятия, мили Франсис, съпруже мой! — продължи царицата. — Ние ще поведем другите.

И така те се хвърлиха. Покривът се рушеше сред гневни пламъци и хвърчащи главни; Хенри притисна Леонсия до себе си и скочи във водовъртежа, където бяха вече изчезнали Франсис и царицата.

Както и Торес, понесени от подземната река, четиримата бегълци, здрави и читави, без да се ударят в някоя скала, стигнаха дневната светлина при отвора, преграден от исполинската паяжина. Хенри измина това разстояние по-лесно, понеже Леонсия умееш да плува. Издръжливостта на Франсис като плувец му помогна да задържи царицата на повърхността. Тя му се подчиняваше безпрекословно, не се боричкаше във водата, не се вкопчваше в ръцете му, нито го дърпаше надолу. При издатината четиримата излязоха на брега и седнаха да си почиват. Двете жени се заловиха да си изстискат косите разпилени и объркани от буйното течение.

— Това не е първата планина, в чиито недра съм била заедно с двама ви — засмя се Леонсия на Хенри и Франсис, макар че думите й бяха предназначени повече за царицата.

— Аз пък съм за първи път в недрата на планината заедно с моя съпруг — изсмя се в отговор царицата и жилото на стрелата й дълбоко нарани Леонсия.