Джек Лондон - Сърцата на тримата

Скоро той зърна пред себе си светлина, мъждива, но без съмнение дневна светлина и понеже тя ставаше все по-ярка, погледна назад и видя нещо, което го накара да заплува с всички сили. Той видя кучето, което плуваше, с глава над водата, и зъбите в огромните му челюсти блестяха на все по-силната светлина. Там, горе, откъдето тя идваше, Торес забеляза наклонен бряг и се покатери по него. Първата му мисъл бе да провери дали са оцелели скъпоценните камъни, откраднати от сандъка на царицата. Обаче звънкият лай, който затътна като гръмотевица в пещерата, го подсети за зъбатия му преследвач и вместо камъните той измъкна камата на Бленуващата.

Торес отново се подвоуми какво да направи. Дали да се опита да убие плуващия звяр, преди да е излязъл от водата? Или да се покатери по скалите към светлината, с надеждата, че течението може да отнесе кучето надолу? Той се спря върху втория план за действие и забърза нагоре по тясна издатина. Но кучето излезе на брега и се спусна подире му с такава сигурност и бързина, присъщи на всяко четириного, че скоро го догони. Застигнат, Торес се завъртя на тясната пътека, клекна и вдигна камата, за да го пресрещне, ако се нахвърли отгоре му.

Но то не се нахвърли. Вместо това весело приседна и с широко разтворени челюсти, сякаш се смееше, му протегна, дясната си лапа. Когато стисна лапата в ръката си, Торес насмалко не припадна от неочакваното облекчение. Той избухна в неудържим и пронизителен смях, който граничеше с истерия, и продължи да тръска лапата, а кучето, широко отворило уста и с приятелски поглед, му отвръщаше със също такъв неудържим смях.

Торес се запъти напред по издатината, следван по петите от кучето, което вървеше с доволен вид и от време на време душеше прасците му; той откри, че след кратко изкачване успоредната с реката тясна пътека отново слизаше на брега. И тогава видя две неща, едното от които го накара да се спре и потрепери, а другото — сърцето му да се разтупти от надежда. Първото беше подземната река. Устремена направо към отвесната скала, тя се удряше в нея и разбиваше в хаос от кипяща пяна високите си, назъбени и злобно плискащи вълни, които свидетелствуваха за бързината и силата на течението. Второто беше отвор от едната страна, през който струеше бялата дневна светлина. Този отвор беше към петнадесет фута в диаметър и на него бе опъната паяжина, по-чудовищна, отколкото би могло да си я представи въображението на някой безумец. По-зловещи от всичко бяха купищата кости, които се търкаляха отдолу. Нишките на паяжината имаха вид на сребърни и бяха дебели колкото молив. Той пипна една с ръка и изтръпна. Тя се залели за плътта му, сякаш беше от туткал, и трябваше да употреби усилие, което разклати цялата паяжина, за да си освободи ръката. Торес избърса лепкавото вещество о дрехите си и о козината на кучето.

Между двете долни нишки на исполинската паяжина имаше достатъчно разстояние, за да излезе през дупката на бял свят; но преди да опита сам, предпазливостта му подсказа да разузнае положението, като бутне пред себе си кучето. Белият пес запълзя и изчезна от погледа и Торес вече се канеше да го последва, когато кучето се върна. То се носеше обратно, обзето от такъв ужас, че се блъсна в него и двамата паднаха. Но човекът успя да се спаси, като се вкопчи с ръце в скалите, а четириногият звяр не можа да се задържи и се търколи в кипящата вода. Торес протегна ръка, за да го хване и издърпа, но течението завлече кучето под скалата.

Торес дълго се двоуми. Страшно беше дори да се помисли да се хвърли пак в подземния поток. Горе имаше открит път към дневната светлина и цялото му същество закопня за нея, както пчелата или цветето копнеят за слънце. Но на какво ли се беше натъкнало кучето, кое го бе обърнало в такова стремително бягство? Както размишляваше, изведнъж той си даде сметка, че ръката му лежи върху нещо закръглено. Торес го вдигна и видя пред очите си безок и безнос човешки череп. Уплашеният му поглед се плъзна по килима от кости и той съвсем ясно различи ребра, гръбнаци и бедрени кости — останки от някогашни хора. Вече беше склонен да предпочете водата, но когато видя с каква бясна ярост се втурва тя под тежката скала, се отдръпна.

Той измъкна камата на царицата, пропълзя с безкрайна предпазливост между нишките на паяжината, видя каквото беше видяло кучето, и така главоломно се втурна назад, че също падна във водата и едва успя да напълни дробовете си с въздух, преди течението да го въвлече в дупката и мрака.