Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Стига толкова! — заповяда единият, който, изглежда, беше началник. — Завъртиш ли още, и налягането ще спука тръбите, за това най-грижливо ме предупреди инженерът гринго.

Слаба струя, в границите на безопасността, продължаваше да блика от устието на кладенеца и да се стича по планинския склон. Едва двамата мъже бяха свършили тази работа, когато пристигна група конници и скрилият се пеон позна в тях своя стопанин и надзирателите и хасиендадо от съседните плантации, за които преследването на избягал работник представляваше същото удоволствие, каквото ловът на лисици представлява за англичаните.

Не — казаха двамата работници, — те не са виждали никого. Но плантаторът, който яздеше начело, забеляза следите на кобилата, пришпори коня си и се понесе по дирята, а всички други препуснаха подире му.

Пеонът чакаше, допушваше цигарата си и размишляваше. Когато наоколо вече нямаше никого, той се реши да излезе, отвори докрай регулиращия механизъм и загледа как петролът заблика нагоре под напора на подземното налягане и потече по склона като истинска река. Същевременно се ослуша и долови бълболенето, гъгренето и клокоченето на изтръгващия се газ. Той не разбираше какво означава това и единственото, което му помогна да запази живота си за по-нататъшни приключения, бе фактът, че беше запалил цигарата с последната си клечка кибрит. Напразно тършуваше в дрипите си, зад ушите, в косата. Нямаше повече кибрит.

Пеонът радостно се закиска при вида на тази нефтена река, така безсмислено похабена от него, после си спомни за пътеката в дъното на клисурата, втурна се надолу по склона и се натъкна на Франсис, който го посрещна с насочен срещу него автоматичен пистолет. Пеонът се смъкна ужасен на своите ожулени и изподрани колена и взе да моли за милост човека, когото бе предал два пъти през този ден, Франсис се вгледа, но не можа веднага да го познае поради издрасканите му и разранени лице и глава, превърнали се в някаква маска от спеклата се кръв.

— Amigo, amigo — преплиташе език пеонът.

Ала в този миг Франсис чу как по-долу в клисурата изтрополя камък, бутнат от нечий крак. В следващия миг той позна в тази развалина жалкото същество, на което бе дал половината уиски от манерката си.

— Е, amigo — заговори му Франсис на местния език, — изглежда, че са те подгонили.

— Ще ми вземат живота, ще ме бият до смърт, много са ядосани — отговори с разтреперан глас нещастникът, — Вие сте единственият ми приятел, баща и майка! Спасете ме!

— Знаеш ли да стреляш? — попита Франсис.

— Бях ловец в Кордилерите, преди да ме заробят, сеньор — отговори пеонът.

Франсис му даде автоматичния пистолет, заповяда му със знак да се укрие и каза да не стреля, докато не е сигурен в целта. И същевременно си помисли: „На игрището в Таритаун сега играят голф, И госпожа Белингъм седи на верандата на клуба, чуди се как ще навакса трите хиляди точки, с които е останала назад, и се моли да й се усмихне щастието. А аз… аз съм тука — боже, боже! — и пътя ми препречва река от нефт…“

Размишленията му се прекъснаха толкова неочаквано, колкото неочаквано се зададоха по пътеката шефът, Торес и жандармите. Също така неочаквано той гръмна с пушката си и пак така неочаквано те изчезнаха от погледа му. Франсис не можеше да каже дали е ударил единия от тях, или човекът просто бе паднал в стремежа си по-скоро да отстъпи. Преследвачите нямаха желание да се хвърлят напред и се задоволяваха да стрелят от гъстака, Франсис и неонът правеха същото, прикриваха се зад скали и храсти и често променяха позициите си.

След като мина един час, в пушката на Франсис остана само един патрон. Пеонът, благодарение на предупрежденията и заплахите на Франсис, имаше още два патрона в автоматичния си пистолет. Но този един час бе час, спечелен за Леонсия и близките й, и Франсис със задоволство си даде сметка, че всеки миг може да се обърне и да избяга, като прегази нефтената река. И тъй, всичко беше наред и щеше да си бъде наред, ако отгоре не беше ги връхлетяла друга дружина хора, която в движение откри огън иззад дърветата. Бяха плантаторът и неговите приятели хасиендадо, тръгнали да търсят избягалия пеон, макар Франсис и да не знаеше това. Той реши, че иде още една потеря, която го преследва. Това, че стреляха срещу него, убедително потвърждаваше предположението му.

Пеонът допълзя до Франсис, показа двата патрона в пистолета, преди да му го върне, и изразително го помоли да му даде кибрита си. След това със знак го подкани да прекоси дъното на клисурата и да се качи на отсрещната страна. Досещайки се наполовина за намерението на нещастника, Франсис се подчини, изстреля от новата благоприятна позиция последния патрон от пушката си срещу приближаващата се потеря и я накара отново да потърси прикритие долу в клисурата.