Джек Лондон - Сърцата на тримата

Хубавата метиска му четеше, а той седеше, слушаше и размишляваше в поза, която по нищо не се различаваше от позата на Роденовия „Мислител“. Нито беше мечтател, нито човек, който воюва с вятърни мелници като Дон Кихот. Въпреки слепотата, забулила за него завинаги видимия лик на света, той беше човек на действието, а душата му в никой случай не беше сляпа и безпогрешно прозираше под външния вид на нещата в сърцето и душата на този свят и четеше най-скритите му грехове и злодеяния, както и благородство и добродетели.

Той вдигна ръка, прекъсна четенето и започна да разсъждава на глас за смисъла на това, което бе чул.

— Законите на хората — бавно и уверено заговори той — са днес игра на хитроумие. Не безпристрастието, а хитроумието е оръжието на закона днес. Законът поначало е бил полезен, ала похватите на закона, приложението му са повели хората по лъжливи пътища. Те са взели погрешно начина за цел, средствата за решение. И все пак законът си е закон и е необходим, и е полезен. Само че законът, както го прилагат днес, се е отклонил от правия път. Съдии и адвокати ш устройват състезания и схватки по хитроумие и ученост и съвсем забравят за ищците и ответниците, които стоят пред тях и им плащат, които търсят безпристрастие и справедливост, а не хитроумие и учени приказки, И въпреки това старият Блакстоун е прав. В самия корен, на самото дъно, в основите на величествената сграда на правосъдието лежи пламенният и искрен стремеж на непокварените хора към справедливост и безпристрастие. Но какво беше казал Наставникът? „Те изобретиха много неща.“ И законът, полезен поначало, бе така извратен от тяхната изобретателност, че не служи нито на тъжителите, нито на пострадавшите, а само на затлъстелите съдии и на мършавите и гладни адвокати, които си спечелват име и мазен търбух, ако докажат, че са по-умни от противниците си и от съдиите, които произнасят решенията. Той млъкна, все още в позата на Роденовия „Мислител“ и потъна в размисъл, а метиската зачака обичайния знак да поднови четенето. Най-сетне, сякаш изтръгнал се от унес, в който е претеглял съдбините на цели вселени, старецът заговори пак:

— Но ние тука, в панамските Корделиери, имаме закон, който е справедлив, правилен и безпристрастен. Ние не сме подчинени на никого и не служим дори и на търбуха. Власеницата, а не сукнената дреха води към безпристрастието в решенията на съдията. Чети нататък, Мерседес. Блакстоун е винаги прав, стига винаги правилно да го четеш… Това, разбира се, е „парадокс“ и точно това обикновено представляват съвременните закони: парадокс. Чети нататък. Блакстоун е самата основа на човешкото правосъдие, но — боже мой! — колко много злини хитро се вършат от хитри хора в неговото име!

Подир десетина минути слепият мислител вдигна глава, помириса въздуха и даде на девойката знак да спре.

Като забеляза това, тя също подуша въздуха.

— Може би лампата пуши, о, Справедливи — забеляза тя.

— То е от запален петрол — каза старецът. — Но не е от лампата. Миризмата идва отдалече. Освен това чух да се стреля в клисурите.

— Аз не съм чула нищо… — започна девойката.

— Дъще, ти, която виждаш, нямаш нужда да чуващ като мен. Аз чух много изстрели в клисурите. Заповядай на моите деца да узнаят какво е станало и да доложат.

С почтителен поклон, който старецът не можеше да види, но с изострения си слух и точния усет за всяко нейно движение бе доловил, че младата жена повдигна завесата от одеяла и излезе на дневна светлина. От двете страни на входа на пещерата седеше по един мъж от съсловието на пеоните. Всеки беше въоръжен с пушка и мачете, а в поясите им бяха затъкнати голи ножове. Когато чуха заповедта на девойката, двамата се изправиха и се поклониха — не на нея, а на заповедта и на невидимия източник на заповедта. Единият от тях почука с дръжката на своето мачете по камъка, на който беше седял, след това долепи ухо до камъка и се ослуша. В действителност камъкът представляваше оголен край на рудна жила, която минаваше през сърцето на планината и излизаше на отсрещната страна. А там, пред ширна гледка на снишаващи се склонове на Кордилерите, седеше друг пеон, който първо се ослуша с ухо, долепено до също такъв къс руда, а след това зачука в отговор със своето мачете. Сетне отиде при едно полуизсъхнало високо дърво на пет-шест крачки от камъка, мушна ръка в хралупата му и задърпа скритото там въже, като човек, който бие камбана на звънарница.

Но не се чу никакъв звук. Вместо това величествен клон, отделящ се на петдесетина фута над главата му от дънера на дървото като рамо на семафор, се заклати нагоре и надолу, сякаш наистина беше семафор. На две мили от него от билото на планината му отговори клонът на също такова дърво семафор. Още по-нататък и по-надолу по склоновете бляскащо на слънцето ръчно огледало препредаде със светлинни знаци заповедта на слепеца от пещерата. И цялата тази част на Кордилерите заговори с условния език на кънтящи рудни жили, слънчеви блясъци и клатещи се дървесни клони.