Джек Лондон - Сърцата на тримата

В следващия миг нефтената река избухна в пламъци от мястото, където пеонът я бе подпалил с клечка кибрит. След още един миг от самия кладенец горе на билото изригна на стотина фута височина фонтан от възпламенил се газ. А след още един миг надолу по клисурата срещу потерята на Торес и шефа рукна огнен поток.

Опърлени от жегата на пожарището, Франсис и пеонът се покатериха на отсрещния скат, заобиколиха и отминаха пламтящата пътека и тичешком излязоха на пътя по-горе.

Докато Франсис и пеонът бързаха нагоре по излязлата от клисурата пътека, самата клисура, долу, където в нея се вливаше земното масло, беше се превърнала в огнена река, която накара шефа, Торес и жандармите да изкачат стръмната стена на дола. В същото време дружината, преследваща пеона, се видя принудена да се покатери назад и нагоре, за да се избави от развилнелия се пожар в теснината.

Пеонът често се озърташе през рамо, докато най-сетне с радостен вик посочи втори стълб от черен пушек, който се вдигна във въздуха отвъд първия запалил се кладенец.

— Още! — закиска се той. — Има още кладенци. Всички ще се запалят. И така ония и всички като тях ще си платят за безбройните удари, които са ми нанесли. А там има и езеро, цяло море от петрол, колкото залива Хучитан, толкова е голямо.

И Франсис си спомни, че плантаторът му беше споменал за нефтено езеро под открито небе, направо в естествена падина, преградена със земен бент и съдържаща най-малко пет милиона варела петрол, който все още не можеше да се прекара до морето, за да се натоваря на кораби.

— Колко пари струваш ти? — явно ни в клин, ни в ръкав запита той пеона.

Но пеонът не го разбра.

— Колко пари струват дрехите ти, всичко, което имаш върху себе си?

— Половин песо, не, половината на половин песо — печално призна пеонът, като огледа онова, което бе останало от вехтите му дрипи.

— Какво друго притежаваш?

Нещастникът сви рамене, за да подчертае крайната си немотия, сетне добави с огорчение:

— Нищо освен дългове. Имам да давам двеста и петдесет песо и не ще мога да ги изплатя дорде съм жив, с този дълг ще си и умра, като някой болен от рак. Затова съм роб на хасиендадо.

— Ха! — Франсис не можа да сдържи усмивката си. — Струваш минус двеста и петдесет песо. Това не е дори и цифра, а някаква отвлечена представа за отрицателна величина, съществуваща само в математическото въображение на човека, а ето че изгаряш петрол за не по-малко от милиони песо. Ако ли пък почвата е рохкава и неустойчива и земното масло избива на повърхността покрай тръбите, има вероятност да се е подпалил петролът на цялото находище, да речем, за милиард долара. Знаеш, за една отвлечена величина, възлизаща на двеста и петдесет долара под нищото, ти си истински hombre, повярвай ми!

Ала пеонът от всичко това разбра само думата „hombre“.

— Аз съм мъж — гордо заяви той, изпъчи гърди и вдигна наранената си глава. — Аз съм „hombre“, аз съм мая.

— Индианец от племето мая? Ти? — рече с подигравка Франсис.

— Наполовина майя — без желание призна пеонът. — Баща ми е чист майя. Но жените маи в Кордилерите не го задоволяваха. Той взе, че се влюби в жена със смесена кръв от tierra caliente 14 14 Tierra caliente (исп.) — топлата земя, долината. Б. пр. . Така се родих аз; но после тя му изневери с един негър от Барбадос и той се върна да живее в Кордилерите. И аз, като баща си, съм бил роден да любя жена със смесена кръв от tierra caliente . Тя искаше пари, а аз изгарях от такова желание да я притежавам, че се продадох за двеста песо и станах пеон. И никога вече не видях нито нея, нито парите. От пет години съм пеон. От пет години робувам и ям бой и ето — след пет години дългът ми е не двеста, а двеста и петдесет песо.

А докато Франсис Морган и многострадалният полумайя навлизаха по-дълбоко в Кордилерите, за да настигнат другарите на Франсис, и докато петролните находища на Хучитан продължаваха да се забулват с все по-гъсти пушеци, още по-нататък, в сърцето на Кордилерите, назряваха други събития, предопределени да съберат на едно място всички преследвачи и всички преследвани — Франсис, Хенри, Леонсия и близките й, пеона, дружината плантатори и жандармите на шефа, а заедно с тях Алварес Торес, жаден не само да си осигури възнаграждението, обещано от Томас Ригън, но и да обладава Леонсия Солано.

В една пещера седяха мъж и жена. Хубава беше жената и млада — метиска, или жена със смесена кръв. При светлината на евтина газена лампа тя четеше на глас от подвързан с телешка кожа том, който беше испански превод на Блакстоун. Двамата бяха боси, облечени с дълги власеници с качулки, но без ръкави. Нейната качулка висеше на раменете и не закриваше буйните черни коси на главата. Обаче качулката на стареца бе нахлупена на челото му като на монах. Лицето му, гордо и сурово, с остър гърбав нос, беше лице на чистокръвен испанец. Точно такова трябва да е било лицето на Дон Кихот. Но имаше разлика. Очите на този старец тънеха във вечния мрак на слепеца. Той никога не можеше да види вятърна мелница, за да се нахвърли срещу нея с копието си.