Джек Лондон - Сърцата на тримата

Висенте, жандарм с кръгло като месечина лице, който приличаше повече на мексикански индианец, отколкото на мая или на панамски мелез, попадна пръв на следата.

Всички се струпаха като хрътки около дърво, на което се е скрил подгонен от тях опосум. И наистина това беше дърво или по-скоро изгнил и кух дънер на дърво, дванадесетина фута висок и около четири в диаметър. На пет фута от земята зееше хралупа. Над хралупата, забодено с шип, висеше листче хартия със същите размери, както и първото, което бяха намерили. На него пишеше: „100“.

Последва блъсканица, в която се загубиха десетина минути, защото пет-шест десни ръце се боричкаха коя първа да бръкне до дъното на хралупата и да стигне съкровището. Обаче хралупата беше по-дълбока от дължината на техните ръце.

— Ще отсечем дънера — извика Рафаел и зачука с дръжката на своето мачете, за да определи къде свършва хралупата. — Ще сечем всички заедно, ще преброим, каквото намерим вътре, и ще го разделим по равно.

Двамата водачи бяха вече съвсем подлудели и шефът бе започнал да заплашва, че щом се върнат в Сан Антонио, ще ги изпрати в Сан Хуан лешоядите да кълват мършата им.

— Но още не сме в Сан Антонио, слава богу — разчупи печата на мълчанието в трезвите си минути Аугустино, за да изрече нова мъдрост.

— Ние сме бедни хора и ще разделим парите честно и почтено — заговори Рафаел. — Аугустино е прав; слава богу, още не сме в Сан Антонио. Този богат гринго за един ден пръска за нас повече пари по пътя, отколкото бихме могли да спечелим за цяла година в родното си място. Ако ме питате мене, аз съм за революцията, та всички да имат достатъчно пари.

— И водач да бъде богатият гринго — добави Аугустино. — Защото, докато той води по този начин, бих могъл да вървя подире му цял живот.

— Ако те — кимна Рафаел в знак на съгласие и посочи с очи Торес и шефа, — ако те не ни дадат възможност да приберем това, което боговете са разпилели за нас, тогава ще ги пратим на самото дъно на пъкъла. Ние сме мъже, не сме роби. Светът е широк. Кордилерите са пред нас. Ще бъдем всички богати и свободни и ще си живеем в Кордилерите, където индианските девойки са страшно хубави и съблазнителни…

— И веднъж завинаги ще се отървем от жените си, дето са в Сан Антонио — обади се Висенте. — Хайде сега да отсечем това скъпоценно дърво.

Те развъртяха своите мачете и гнилото, заприличало на сюнгер дърво лесно се поддаде на тежките, врязващи се в него удари на остриетата. А когато дънерът падна, те преброиха и честно си поделиха не сто, а сто четиридесет и седем сребърни долара.

— Щедър е тоя гринго! — рече Висенте. — Оставя повече, отколкото обещава. Да няма още там?

И от купчината гнили парчета, голяма част от които се бяха разтрошили на прах под ударите им, те измъкнаха нови пет монети, като изгубиха още десет минути и с това окончателно влудиха Торес и шефа.

— Не си дава труд да брои тоя богат гринго — каза Рафаел. — Просто отваря торбата и сипва. И това е същата торба, с която е препускал до брега в Сан Антонио, когато с динамит вдигна във въздуха стената на нашия затвор.

Преследването започна отново и всичко вървеше добре половин час, докато стигнаха до изоставено стопанство, наполовина завладяно вече от настъпващата джунгла. Порутена къща със сламен покрив, съборили се бараки за работници, разнебитена ограда за добитъка, от чиито колове бяха прераснали клони и се бяха превърнали в зелени дървета, и кладенец, изглежда наскоро използуван, защото ведрото бе закачено за геранилото с парче нова реата 13 13 Реата (исп.) — въже за връзване на коне. Б. пр. — всичко това показваше, че тук човекът не бе успял да укроти дивата природа. А на геранилото, на лично място, бе забодено познатото на всеки листче, на което пишеше: „300“.

— Пресвета Богородичке!… Цяло състояние! — провикна се Рафаел.

— Дано дяволът да го измъчва за вечни времена на самото дъно на пъкъла! — обади се Торес.

— Той плаща по-добре от вашия сеньор Ригън — язвително подхвърли отчаяният и възмутен шеф.

— Неговата торба със сребро не е без дъно — отвърна Торес. — Изглежда, ще трябва да приберем всичките му пари и едва след това ще можем да го хванем. Но приберем ли веднъж парите, опразни ли се торбата, ще го хванем.

— Сега да продължим нататък, приятели — с подмилкващ се тон заговори шефът на потерята. — После ще се върнем и на спокойствие ще вземем среброто.

Аугустино пак разчупи печата на мълчанието.

— Човек никога не знае по кой път ще се върне, ако се върне изобщо — песимистично изрече той. Вдъхновен от бисера на мъдростта, който беше отронил, той ги ощастливи с още един: — По-добре триста парчета в ръката, отколкото три милиона на дъното на някой кладенец, който може никога да не видим пак.