Джек Лондон - Сърцата на тримата

Пеонът подпълзя и се загърчи в краката на шефа, взе да се моли и да заклина да не го дават на собственика му. Но той просеше пощада от човек, който не знаеше що е пощада.

— Разбира се, сеньор — каза шефът на плантатора. — Ние ви го връщаме. Трябва да спазваме закона, а пеонът е ваша собственост. Освен това не ни трябва повече. Все пак той е чудесен пеон, сеньор. Той направи нещо, което никой пеон не е на правил в цялата история на Панама: в течение на един ден два пъти каза истината.

Със стегнати отпред ръце и вързан с въже за седлото на надзирателя, пеонът пое по обратния път със сигурното чувство, че в най-близко време го чака най-страшният бой през този ден. И той не грешеше. Когато се върнаха в плантацията, те го вързаха като животно за един кол на оградата от бодлива тел, а собственикът и приятелите на собственика, които му бяха помогнали да хване беглеца, влязоха в хасиендата да позакусят. Пеонът знаеше какво го чака след това. Но бодливата тел на оградата и куцата кобила, която пасеше отвъд, породиха някаква мисъл в отчаяния му ум. При все че острите бодли на телта режеха китките му, той бързо претри с тях въжето; спечелил свобода, освен пред закона, нещастникът пропълзя под оградата, изведе куцата кобила през портата, възседна голия й гръб, заудря я с босите си пети по ребрата и се понесе в галоп да търси спасение в Кордилерите.

В това време потерята настигаше Солановците и Хенри вече дразнеше Франсис:

— Ето, че джунглата е място, където доларите нямат никаква стойност. Не можеш да купиш с тях отпочинали коне, нито можеш да оправиш с тях тези две безгръбначни твари, които трябва да са също болни от чумата, дето е отнесла другите ездитни коне на плантатора.

— Никога още не съм бил някъде, където парите да не могат да свършат работа — отговори Франсис.

— Предполагам, че с тях можеш да си купиш дори чаша вода в ада — подхвърли Хенри.

Леонсия запляска с ръце.

— Не знам — отвърна Франсис. — Никога не съм бил там.

Леонсия отново запляска с ръце.

— Въпреки всичко струва ми се, че мога Да накарам доларите Да свършат работа и в джунглата и смятам още сега да проверя — продължи Франсис и отвърза торбата с парите от седлото на Леонсия. — Вие вървете напред.

— Трябва да го обясните поне на мен — настоя Леонсия; тя се наведе към него от седлото я Франсис й зашепна нещо, което я накара да избухне в смях, докато Хенри, който се съвещаваше е Енрико и синовете му, вътрешно се ругаеше за глупавата си ревност.

Преди да го изгубят от поглед, те се обърнаха и видяха Франсис да пише нещо с молив в бележника си. Това, което написа, бе кратко, но красноречиво — само цифрата „50“. Той откъсна листчето, сложи го на видно място посред пътеката и го затисна със сребърен долар. Сетне отброи още четиридесет и девет монети от торбата, разпръсна ги около първата и тичешком се втурна нагоре по пътеката да догонва другарите си.

Аугустино, жандармът, който рядко приказваше, когато беше трезвен, а когато се напиеше, многословно проповядваше мъдростта на мълчанието, вървеше начело с наведена глава, сякаш душеше следите на жертвите; изведнъж острият му поглед падна на сребърния долар, с който бе затиснато листчето. Долара той прибра в джоба; листчето предаде на шефа. Торес надникна през рамото на полицейския началник и те едновременно видяха тайнственото „50“. Шефът захвърли хартийката, която му се видя без никакво значение, и искаше да продължи преследването, обаче Аугустино я вдигна и се задълбочи в размишления за това „50“. Още докато размишляваше, изтръгналият се от Рафаел вик извести за намирането на още един долар. Тогава Аугустино разбра: тука имаше пръснати петдесет монети. Той хвърли бележката на вятъра и като запълзя, започна да тършува по земята. Всички други жандарми го последваха въпреки напразните усилия на Торес и шефа, които кряскаха проклятия и ги караха да продължат напред.

След като жандармите не можаха да открият повече, те преброиха събраните монети. Излязоха четиридесет и седем.

— Има още три! — възкликна Рафаел и всички отново се втурнаха да търсят. Още пет минути бяха изгубени, докато намерят и останалите монети. Тогава те мушнаха в джобовете си каквото бяха намерили и покорно подновиха преследването, водени от Торес и шефа.

Една миля по-нататък Торес се помъчи да натъпче в пръстта блестящ долар, но това не отбягна от зоркия като на пор поглед на Аугустино и алчните му пръсти изровиха монетата от меката земя. Където имаше един долар, както те вече бяха разбрали, трябваше да има и друга. Потерята спря и докато двамата водачи беснееха и кълняха, останалите тършуваха вляво и вдясно от пътеката.