Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Ще тръгнем в противоположна посока — рече той, като намигна на шефа. — Едно пиленце ми каза, че нашият приятел греши и че те са отишли на другата страна.

Когато потерята пое по правилната следа, плантаторът и надзирателят се изгледаха с ужас и изумление. Само с движение на устните надзирателят предупреди господаря си да мълчи и бързо огледа купчинката работници. Виновният пеон работеше ревностно и задълбочено, но друг пеон с едва забележимо кимване го посочи на надзирателя.

— Ето го пиленцето! — извика надзирателят, спусна се при предателя и с все сила го раздруса.

От дрипите на пеона падна сребърният долар.

— Аха! — рече разбралият всичко хасиендадо. — Той изведнъж се е замогнал. Това е ужасно, да имам богати пеони. Без съмнение той е убил някого за тези пари. Набийте го и го накарайте да си признае!

Нещастникът падна на колене и пръчката на надзирателя заигра по главата и гърба му, докато не си призна какво бе направил, за да спечели долара.

— Бийте го, бийте го още, бийте го до смърт този подлец, който издаде най-скъпите ми приятели! — безучастно каза плантаторът. — Не… внимавайте! Не го бийте съвсем до смърт. Сега нямаме достатъчно работна ръка и не можем да си позволим да излеем докрай справедливото си възмущение. Бийте го толкова, че да не отсъствува от работа повече от два дена.

За последвалите изтезания, приключения и злощастни на пеона би могло да се напише цял том, който би представлявал епопея на неговия живот. Обаче да наблюдаваш и да описваш как бият някого почти до смърт, не е чак толкова приятно. Ще се задоволим да кажем, че когато бе изтърпял едва една част от падащия му се бой, той се изтръгна, остави половината си дрипи в ръката на своя мъчител, втурна се като луд към джунглата и така се избави от надзирателя, който беше свикнал да се движи бързо само на кон.

Това нещастно създание, тикано напред от болката в нараненото си тяло и страха от надзирателя, бягаше с такава бързина, че настигна Солановци и двамата американци, изскочи от джунглата и се натъкна на тях, когато те прекосяваха един плитък поток; пеонът падна на колене и захленчи за милост. Хленчеше, защото ги беше предал. Но те не знаеха това и Франсис, забелязал окаяното му състояние, се поспря само колкото да отвинти металната капачка на джобната си манерка и да го съживи с половината от съдържанието й. След това Франсис забърза напред и остави клетника, който замърмори нечленоразделни благодарности, а после се стрелна в спасителната джунгла, но в друга посока. Обаче както беше недохранен и преуморен, силите му го напуснаха и той се строполи в безсъзнание в зеленото убежище.

Тъкмо тогава стилна до потока и потерята; Алварес Торес вървеше по следата пръв като някоя хрътка, зад него се нижеха жандармите, а последен, без да може да си поеме дъх, пухтеше шефът. Очите на Торес забелязаха следите от мокрите крака на пеона по сухите камъни край рекичката. Не се мина и миг н вкопчили се в жалките останки от облеклото му, жандармите измъкнаха пеона. Паднал на колене (на тази част от неговата анатомия бе съдено да поработи много този ден), той замоли за пощада и бе подложен на разпит. Но пеонът отрече да знае нещо за Солановци. Този, който беше предал и бе бит, а получи само помощ от хората, които беше предал, усети да се събужда у него зрънце благодарност и доброжелателство. Той отрече да ги е виждал, след като ги беше продал за един сребърен долар на просеката. Пръчката на Торес се стовари върху главата му пет пъти, десет пъти и продължаваше Да се стоварва така отмерено, сякаш нямаше никога да спре, ако не кажеше истината. В края на краищата пеонът беше едно нещастно, жалко същество, чиято воля боят бе пречупил още от люлката, а парливата болка от пръчката на Торес, страхът, че тази пръчка не ще спре, докато не докара смъртта му — нещо, което неговият собственик хасиендадо не можеше да си позволи, — го накара да се огъне и да им посочи накъде да вървят.

Ала този ден на изпитания още не бе свършил. Едва пеонът бе успял да предаде Солановци за втори път и все още стоеше на колене, когато на местопроизшествието изскочиха на запенени коне плантаторът с потеря от негови съседи хасиендадо и надзиратели, които беше повикал на помощ.

— Този пеон е мой, сеньори! — заяви плантаторът (ръцете го сърбяха да пипне по-скоро беглеца). — Вие го измъчвате.

— А защо да не го измъчваме? — попита шефът на полицията.

— Защото това е мое право и аз искам да го измъчвам сам.