Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Много ви моля, сеньоре, да пазите големия сандък! — викна му в отговор амбулантният търговец.

Хенри гледаше как опустява улицата — жандармите и жителите се изпокриха от палещото слънце. „Нищо чудно, че гласът на стария амбулантен търговец ми се видя някак познат — мислеше си той. — То е, защото езикът му се върти само наполовина по испански, а другата половина е немска, наследена от майка му. Въпреки това говори като местен жител и ще бъде ограбен като местен жител, ако в тежкия сандък, който остави на тъмничарите, има нещо ценно“ — заключи Хенри и престана да се занимава със случката.

В това време в караулното помещение, само на някакви си двадесетина крачки от килията на Хенри, вече ограбваха Леополдо Нарваес. Всичко започна с това, че Педро Сурита подробно и дълбокомислено огледа големия сандък. Той го повдигна от единия край, за да провери колко тежи, и задуши като хрътка през една цепнатина, сякаш носът можеше да му подскаже нещо за съдържанието.

— Остави го, Педро — изсмя му се един от жандармите. — Нали ти платиха две песо, за да бъдеш честен.

Помощник-тъмничарят въздъхна, дръпна се настрана, седна, погледна пак към сандъка и отново въздъхна. Разговорът замря. Очите на всички непрекъснато се насочваха към сандъка. Тестето омазнени карти не можа да отвлече вниманието им. Играта замря. Жандармът, който се пошегува с Педро, отиде при сандъка и също го подуши.

— Нищо не усещам — заяви той. — В този сандък няма нищо, което да мирише. Какво ли може да е? Този кабалиеро, каза, че било ценно.

— Кабалиеро! — изсумтя друг жандарм. — По ми се вярва бащата на стария да е продавал развалена риба из улиците на Колон, пък и бащата на баща му също. Всеки просяк лъже, че е потомък на конкистадорите.

— А защо пък да не е, Рафаел? — сопна му се Педро Сурита. — Не сме ли всички ние техни потомци?

— Няма съмнение — на драго сърце се съгласи Рафаел. — Конкистадорите изклаха много…

— И бяха прадеди на онези, които останаха живи — довърши вместо него Педро и предизвика общ смях. — И все пак аз съм, кажи-речи, готов да дам едното песо, за да узная какво има в този сандък.

— Ето го Игнасио! — зарадва се Рафаел на влезлия ключар, чиито подпухнали очи издаваха, че току-що се е събудил след сиестата 9 9 Сиеста — следобедна почивка през най-горещата част от денонощието, задължителна в тропическите страни. Б. пр. си. — На него не са му платили да бъде честен. Хайде, Игнасио, задоволи любопитството ни и ни кажи какво има в този сандък.

— Че отде да знам? — рече Игнасио и се вторачи в предмета на техния интерес. — Аз ей сега се събудих.

— Значи, на теб не са ти платили да бъдеш честен, нали? — попита Рафаел.

— Милостива майко божия, че кой е този, дето ще ми плати да бъда честен? — изненада се ключарят.

— Тогава вземи ей оная брадвичка и отвори сандъка — без заобикалки му каза Рафаел.

— Ние не можем, защото колкото е вярно, че Педро трябва да раздели двете песо с нас, толкова е вярно и това, че на нас са ни платили да бъдем честни. Отворя сандъка, Игнасио, че инак ще умрем от любопитство.

— Ние ще погледнем, само ще погледнем — припряно промърмори Педро, когато ключарят разкова и повдигна една от дъските с острието на брадвичката. — После пак ще заковем сандъка и… Мушни си ръката вътре, Игнасио. Какво има там?… А? Какво напипа? Аа!

След дълго дърпане и теглене ръката на Игнасио се появи отново, стиснала картонена кутия.

— Изваждай внимателно, че нали ще трябва да слагаме обратно — предупреди тъмничарят.

Когато най-сетне амбалажната и тънката хартия бяха отвити, очите на всички се впиха в голямо шише уиски.

— Каква прекрасна опаковка! — промърмори със страхопочитание Педро. — Трябва да е много хубаво, та да полагат за него такива грижи.

— Това е уиски американо — въздъхна един от жандармите. — Само веднъж съм пил уиски американо. Чудесно е. То ми даде такава смелост, че изскочих на арената в Сантос с голи ръце срещу разярен бик. Вярно е, че бикът ме повали, но нали изскочих на арената!

Педро взе бутилката и понечи да й счупи гърлото.

— Чакай! — извика Рафаел. — На теб са ти платили да бъдеш честен.

— Сам този, който ми е платил, не е честен — възрази Педро. — Това нещо е контрабанда. За него не е платено мито. Старецът носи контрабандна стока. Хайде сега с благодарност и чиста съвест да встъпим във владението й. Ще я конфискуваме! Ще я унищожим!

Без да чакат бутилката да мине от ръка на ръка, Игнасио и Рафаел разопаковаха други и им отчупиха гърлата.