Джек Лондон - Сърцата на тримата

Но Торес, зает с много други неща, отказа да чака и с успокоени дружески чувства стисна ръка на всички, извини се с няколко думи пред Франсис, яхна коня си със среброшито седло и сребърна юзда и пое към Сан Антонио. Едно от нещата, които го караха да бърза, беше телеграфната връзка, поддържана от него с кантората на Ригън на Уол Стрийт. Торес имаше таен достъп в панамската правителствена радиостанция в Сан Антонио и благодарение на това можеше да предава съобщения по телеграфната станция във Вера Крус. Тази връзка с Ригън не само се беше оказала доходна, но и съвпадаше с личните му кроежи, засягащи Леонсия и Моргановците.

— Какво имате против сеньор Торес, та се отнесохте с подозрение към неговия план и го ядосахте? — обърна се към Франсис Леонсия.

— Нищо — отговори той, — освен това, че нямаме нужда от него и че не съм в особен възторг от него. Той е глупак и е способен да развали кой да е план. Спомнете си как я оплеска в показанията си на моето дело. Може би не бива да му се доверяваме. Не знам. Във всеки случай каква ще е ползата да му се доверим, щом нямаме нужда от него? Но планът му е добър. Ние ще отидем направо в затвора и ще отвлечем Хенри, стига всички да сте съгласни. И няма нужда да се доверяваме на тълпа необесени нехранимайковци и разна сбирщина от крайбрежието. Ако не можем ние, шестима здрави мъже, да свършим тази работа, по-добре ще е направо да се откажем.

— В затвора винаги се навъртат най-малко десетина пазачи — възрази Рикардо, най-малкият брат на Леонсия, към осемнадесетгодишен младеж.

Леонсия, която отново гореше от нетърпение, се намръщи, но Франсис се застъпи за момчето.

— Добре казано — съгласи се той. — Ще обезвредим пазачите.

— Ами тия дебели стени — подхвърли Мартинес Солано, близнакът на Алварадо.

— Ще минем през тях — отговори Франсис.

— Но как? — възкликна Леонсия.

— Точно за това искам да поговорим. Вие, сеньор Солано, сигурно имате достатъчно ездитни коне? Добре. А вие, Алехандро, не бихте ли могли случайно да ми намерите някъде из плантацията една-две шашки динамит? Хубаво, от хубаво по-хубаво! А вие, Леонсия, като господарка на хасиендата, би трябвало да знаете дали имате в избата си достатъчно запас от онова уиски с три звезди.

— Е, заговорът става по-сложен — засмя се той, след като получи утвърдителния й отговор. — Ето, че притежаваме всичко необходимо за приключенски роман от рода на тези на Райдър Хагардо 8 8 Райдър Хагард — автор на приключенски романи („Рудниците на цар Соломон“, „Дъщерята иа Моитссума“ и др.). Б. пр. от Рекс Бийч. Сега слушайте… Не, чакайте. Искам да поприказвам с вас, Леонсия, за някои подробности на представлението…

Отдавна беше минало пладне; Хенри стоеше пред решетестия прозорец в килията си, гледаше улицата и се чудеше дали няма най-сетне да задуха някакъв ветрец откъм лагуната Чирики и да поразхлади неподвижния въздух. Улицата беше прашна и мръсна — мръсна, понеже единствените чистачи, които бе познавала, откакто преди столетия е бил основан градът, бяха бездомните псета и гадни лешояди; те и сега бродеха и подскачаха по бунищата. Ниските белосани сгради от камък и кирпич превръщаха улицата в пещ.

Тази белота околовръст и прахолякът бяха почти болезнено нетърпими за очите и Хенри щеше вече да извърне поглед, ако няколкото окъсани безделници, които дремеха в насрещния вход, изведнъж не бяха се сепнали и загледали с интерес към горния край на улицата. Хенри не можеше още нищо да види, но вече чуваше трополенето на някаква бясно носеща се кола. След миг в неговия кръгозор се втурна разнебитена каручка, теглена от подплашен кон. Белокосият и белобрад старец на капрата напразно се мъчеше да го опре.

Хенри се усмихна и се зачуди, че раздрънканата каручка още не е станала на парчета — толкова страшно се друсаше по дълбоките дупки. Всичките й колелета, полуизскочили или заплашващи да изскочат, кривяха и едно с едно не вървеше в ред. И ако каручката се крепеше, то истинско чудо, според Хенри, беше това, че невъзможните й хамути още не бяха се разпокъсали. Когато стигна точно срещу прозореца, старецът направи последно усилие, приповдигна се от седалката и дръпна поводите. Единият беше гнил и се скъса. Каруцарят се повали заднишком на седалката и опъналият се от тежестта му здрав повод накара коня рязко да извие надясно. Какво стана тогава — дали някое колело се счупи, или първо изскочи и след това се счупи, — Хенри не можа да разбере. Единственото безспорно нещо беше, че каручката се превърна в куп развалини. Старецът се повлече в прахоляка, упорито вкопчил се в здравия повод, и завъртя коня в кръг, след което той спря и запръхтя, обърнал муцуна към стопанина си.